Пророчеството на гарвана

Веднъж Ганзи бе чул баща си да възкликва: „Защо изобщо му трябваше да купува тази кола?“, а майка му да отговаря: „О, аз знам защо!“. Някой ден щеше да намери възможност да повдигне тази тема пред нея, защото много му се искаше да разбере каква, според нея, е причината, поради която той бе купил камарото. Анализът на мотивите, които му помагаха да се примирява с камарото, предизвикваха силно безпокойство у Ганзи, но той си знаеше, че това има нещо общо с начина, по който го караше да се чувства седенето в това реставрирано до съвършенство пежо. Според него една кола бе обвивка за съдържанието си и ако отвътре той изглеждаше така, както изглеждаше отвън, която и да е от колите в този гараж, не би могъл да живее със себе си. Знаеше, че отвън прилича много на баща си. Искаше му се обаче отвътре да прилича по-скоро на камарото. Което щеше да рече — по-скоро на Адам.

— Как върви училището? — попита баща му.

— Страхотно.

— Кой е любимият ти предмет?

— Световна история.

— Добър учител, така ли?

— Напълно адекватен за целта.

— А как се справя онзи твой приятел със стипендията? Сигурно при вас му е много по-трудно, отколкото в държавното училище.

Ганзи обърна страничното огледало с лице към тавана и отговори:

— Той е отличникът на випуска.

— О, значи трябва да е изключително умен!

— Всъщност е гений! — кимна абсолютно уверено Ганзи.

— Ами ирландецът?

Ганзи не бе в състояние да измисли убедителна лъжа за Ронан, особено след като само преди броени минути бе разговарял с Пинтър. Затова просто отговори:

— Ронан си е Ронан. Трудно му е без баща му.

Ганзи-старши не попита за Ноа и Ганзи си даде сметка, че всъщност не си спомня някога баща му да бе питал за Ноа. И което беше още по-интересното, не си спомняше самият той да бе споменавал за Ноа пред семейството си. Зачуди се дали от полицията ще се обадят на родителите му, след като той бе намерил трупа. Но ако още не са го направили, изглеждаше малко вероятно тепърва да се занимават с това. Бяха дали на Ганзи и Блу визитки с номера на психолог, ако решат да потърсят помощ, но на Ганзи му се струваше, че помощта, от която двамата се нуждаеха, бе от по-различно естество.

— А как върви търсенето на лей линията? — обади се баща му.

Ганзи се замисли каква част от събитията би могъл да сподели с баща си.

— Всъщност направих няколко напълно неочаквани пробива в това проучване — изрече накрая. — Хенриета изглежда доста обещаваща.

— Значи нещата не вървят никак зле, така ли? Сестра ти каза, че си й се сторил малко меланхоличен.

— Меланхоличен ли? Хелън е идиот.

Баща му цъкна с език и отбеляза:

— Дик, надали искаш да кажеш това. Може би въпрос на словесен подбор, а?

Ганзи изключи двигателя, погледна баща си в очите и отвърна:

— Татко, тя подари на мама бронзова чиния за рождения й ден!

Ганзи-старши издаде лек звук, подобен на „хммм“, което означаваше, че заключението на Ганзи-младши може би не беше чак толкова крайно.

— Е, важното е да си щастлив и да не оставаш без работа! — завърши баща му.

— О, не се тревожи! — кимна Ганзи, прибирайки телефона си от таблото. Главата му вече бъкаше от проблеми — трябваше да набута тримесечен учебен материал в главата на Ронан, трябваше да върне Ноа в предишния му облик, трябваше да убеди Адам да напусне дома на родителите си, въпреки че Хенриета вече изобщо не изглеждаше толкова безнадеждна като обект на проучванията му, трябваше да измисли нещо, с което да блесне пред Блу, когато я види. — Изобщо не оставам без работа!

Трийсет и втора глава

Когато Блу почука на вратата на Манифактура Монмът след края на учебния си ден, бе посрещната от Ронан.

— Ами, понеже не ме чакахте отвън… — започна тя притеснено. След всичкото това време с тях все още не бе влизала в дома им, затова се чувстваше малко като нарушител, докато седеше на разнебитената стълба. — Помислих си, че не сте тук.

— Ганзи купонясва с майка си — отговори Ронан. Вонеше на бири.

— А шибаният Ноа е мъртъв. Обаче Париш е тук.

— Ронан, пусни я! — обади се Адам и застана зад рамото на Ронан. — Здрасти, Блу! Май никога не си идвала тук горе, нали?

— Не съм. Ако трябва, аз ще…

— Не, влизай!

Настъпи лека суматоха, а после Блу влезе вътре и вратата зад нея се затвори, и двете момчета застанаха едно до друго и започнаха да следят внимателно реакцията й.

Блу огледа ококорено втория етаж. Приличаше повече на дом на луд изобретател или вманиачен учен, или на особено хаотичен изследовател — след като вече се бе запознала с Ганзи, нещо й подсказваше, че той е всички тези неща едновременно.

— Какво има на долния етаж? — попита.

— Прах — отговори Адам. И дискретно помести с крак чифт мръсни дънки все още с боксерките в тях далече от погледа на момичето. — И бетон. И още прах. И мръсотия.

— А също така — обади се Ронан, насочвайки се към две врати и другия край на огромното помещение, — много прах.