Пророчеството на гарвана

Двамата вдигнаха едновременно глави, дочули стъпки, приближаващи към тях. Беше Ронан, който държеше нещо между сгъвката на ръката си. Отпусна се внимателно на пода до Адам, кръстоса крака и въздъхна тежко, сякаш е бил част от разговора им до този момент и това го е уморило. Блу бе едновременно облекчена и разочарована от присъствието му, което практически слагаше край на всякакви разговори за целувки.

— Искаш ли да я подържиш? — предложи той на Блу.

И едва тогава Блу разбра, че нещото, което Ронан държеше толкова внимателно, е живо. За един кратък миг тя не бе в състояние да стори нищо друго, освен да се замисли върху иронията на факта, че едно от момчетата гарвани действително притежава гарван. Към края на размислите й обаче стана ясно, че Ронан бе възприел мълчанието й като нежелание.

— Но какво правиш? — възкликна тя, когато той отдръпна ръката си. — Искам да я подържа!

Не беше много сигурна какво точно правеше — гарванът не беше традиционният домашен любимец — но това все пак беше въпрос ни принципи. И тя за пореден път си даде сметка, че се опитва да впечатли Ронан само защото него трудно нещо го впечатляваше, но после се успокои с мисълта, че всъщност единственото, което прави в търсене на одобрението му, бе да подържи една малка птичка. Ронан прехвърли внимателно гарванчето в свитите й шепи. Птичето се оказа леко като перце, там, където ръцете на Ронан го бяха държали, кожата и перата му бяха влажни. Гарванчето вдигна огромната си човка и изтрака срещу Блу, а после срещу Адам.

— Как се казва? — попита тя. Близостта на това същество се оказа едновременно плашеща и прекрасна — дребна частица крехък живот, чието сърце биеше като полудяло в ръцете на Блу.

— Резачка — отговори Адам със смразяващ глас.

Гарванчето разтвори широко човката си и изграчи още по-силно и отпреди.

— Очевидно иска да се върне в теб — отбеляза Блу нещо, което беше точно така. Ронан пое птицата и погали нежно перата на главата й.

— Приличаш на суперзлодей с любимия си помощник — промърмори Адам.

Усмивката на Ронан раздели лицето му на две, но иначе Блу никога не го беше виждала толкова мил и щастлив, като че ли гарванчето в ръцете му беше неговото сърце, най-сетне оголено пред света.

В този момент всички чуха как в другия край на огромната зала се отваря врата. Адам и Блу се спогледаха. Ронан сведе леко глава сякаш очакваше удар.

Никой не каза нищо, докато Ноа се настаняваше на празното място между Ронан и Блу. Изглеждаше така, както го помнеше Блу — прегърбени рамене и ръце, които не можеха да си намерят място. Вездесъщото петно върху лицето му бе очевидно мястото, където бузата му е била размазана от удара. Колкото по-дълго се взираше в него, толкова по-уверена ставаше, че вижда едновременно и мъртвото, и живото му тяло. Петното бе начинът, по който нейният мозък се справяше с фактите.

Пръв се обади Адам.

— Ноа! — възкликна и вдигна юмрук.

След кратка пауза Ноа го поздрави с традиционното за тяхната група докосване на юмруци. А после потри тила си и промърмори:

— Вече се чувствам по-добре.

Каза го така, сякаш през цялото това време е бил болен, а не мъртъв. Предметите от кашона все така лежаха на пода между тях и той започна да ги разглежда. Вдигна нещо, което приличаше на гравирана кост — вероятно някога фигурата е била по-голяма и ясна, но сега единственото, което беше останало от нея, бе нещо, което приличаше на ръб на акантов лист и може би някакъв надпис. Ноа вдигна костта и я постави на гърдите си като амулет. Не поглеждаше нито едно от двете момчета, но коляното му докосваше коляното на Блу.

— Искам да знаете — отбеляза той, притискайки гравираната кост срещу адамовата си ябълка, като че ли се опитваше да помогне на думите да излязат, — че аз бях… повече… когато бях жив.

Адам задъвка устни, обмисляйки отговор на това изявление. Но Блу смяташе, че разбира отлично какво има предвид той. Приликата на Ноа с лицето с крива усмивка от шофьорската книжка, която Ганзи беше открил, можеше да се сравни с приликата на фотокопие с оригинала на картина. За нея бе невъзможно да си представи точно Ноа, когото познаваше сега, да кара онзи натруфен мустанг.

— И така си напълно достатъчен — промълви тя. — Липсваше ми!

С изнурена усмивка Ноа протегна ръка и потупа леко косата на Блу, точно както правеше и преди. Тя едва усети пръстите му.

— Хей, човече! — обади се Ронан. — И всичките тези пъти, когато отказваше да водиш записки заради мен, защото казваше, че трябвало лично да влизам в час! А то, ти самият никога не си влизал в час!

— Но някога си влизал в час, нали, Ноа? — намеси се Блу, спомняйки си за емблемата на „Алионби“, която бяха открили между костите му. — Ти си бил ученик на „Алионби“!

— Съм! — натърти Ноа.

— Бил си! — поправи го Ронан. — Вече не ходиш на училище.

— Ти също — контрира го Ноа.

— И съвсем скоро и за него ще говорим в минало време — допълни със саркастична усмивка Адам.