Пророчеството на гарвана

— Окей, окей! — изкрещя Блу и размаха ръце във въздуха. Започваше да се изпълва с невероятен студ, защото Ноа черпеше мощно от енергията й. Последното нещо, което й трябваше сега, бе да допусне да бъде изцедена напълно, точно както стана в двора на църквата. — От полицията казват, че от седем години си обявен за изчезнал. Това според теб нормално ли е?

— Ама аз не… не мога… — запримигва срещу нея Ноа, блед и разстроен.

Блу протегна ръка и отсече:

— Хвани я! Когато присъствам на сеансите на майка ми и тя има нужда от по-силна концентрация, хваща ръката ми. Ето, може би това ще помогне!

Макар и колебливо, Ноа докосна ръката й. Когато постави длан върху нейната, тя бе разтърсена от студа, който се излъчваше от него. И това не беше някакъв си обикновен студ, а друг, празен студ, кожа без пулс.

Ноа, моля те, не умирай наистина!

Той си пое дълбоко дъх и с въздишка изрече:

— Божичко!

Гласът му вече звучеше по-различно отпреди. Сега вече приличаше много повече на онзи Ноа, когото тя познаваше, онзи Ноа, който безпроблемно минаваше за един от тях. Блу осъзна, че не само тя забелязва промяната, защото Адам и Ронан се спогледаха многозначително.

Тя видя как гърдите му се повдигат, а после спадат, как дишането му става все по-равномерно. Интересното бе, че преди изобщо не бе обръщала внимание дали той диша или не.

Ноа стисна очи. Все още държеше гравираната кост в ръката си отпуснал юмрук върху топсайдерите си.

— Спомням си оценките си, датите, на които бяха получени преди седем години.

Значи от полицията бяха прави. Седем години. Сега разговаряха с момче, което от седем години беше мъртво.

— Същата година, през която Ганзи е бил ужилен от стършели — прошепна Адам. А после допълни: — „Ще живееш заради Оуайн Глендур. Някой друг по лей линията умира, макар че не би трябвало да умира, и затова ти ще живееш, макар че не би трябвало да живееш.“

— Съвпадение — каза Ронан. Защото не беше.

Очите на Ноа продължаваха да стоят затворени.

— Това трябваше да направи нещо на лей линията. Не си спомням какво каза той, че трябвало да стане.

— Да я пробуди? — предположи Адам.

Ноа кимна, все така стиснал клепки. Ръката на Блу вече беше студена като лед, напълно безчувствена.

— Да, това — изрече. — Но на мен ми беше все едно. Винаги той ръководеше нещата, а аз просто му угаждах, защото ми предоставяше някакво занимание. Нямах представа, че той ще…

— Това е ритуалът, за който говореше Ганзи — поясни Адам на Ронан. — Значи някой все пак го е пробвал. Чрез жертвоприношение като символичен начин за осъществяване на връзка с лей линията. И жертвеният агнец си бил ти, нали така, Ноа? Някой те е убил, за да те жертва за тази цел?

— Лицето ми — промълви Ноа, извърна глава и отпусна разбитата си буза върху рамото си. — Не си спомням кога престанах да бъда жив.

Блу потрепери. Късната следобедна светлина, която къпеше помещението и пода, бе пролетна, но костите й я усещаха като зимна.

— Но не се е получило — отбеляза Ронан.

— Почти пробудих Кабесуотър — прошепна Ноа. — Бяхме много близо до тази цел. Не е било напразно. Но се радвам, че той така и не го разбра. Той не знае. Той не знае къде е!

Блу потрепери несъзнателно както заради студената ръка на Ноа в нейната ръка, така и от ужаса на тази история. Запита се дали така се чувстват майка й, лелите й и приятелките на майка й, когато гледат на някого или провеждат сеанс.

Дали държат ръцете на мъртъвци?

Досега беше смятала, че да бъдеш мъртъв е нещо по-постоянно или най-малкото — нещо доста по-безсъмнено не живо. Ала Ноа изглеждаше неспособен да бъде нито едно от двете.

Ронан отсече:

— Окей, стига игрички! Ноа, кой го направи? — Ръката на Ноа в ръката на Блу потрепна. — Говоря ти сериозно, човече! Изплюй камъчето! Не те моля да ми водиш записки в училище, нали така? Питам те само кой ти размаза главата?!

Изречено от Ронан, това прозвуча като справедлив гняв и въпрос на чест, която беше засегната, но в справедливия гняв като че ли беше включен и Ноа, като че ли тези думи превръщаха по някакъв начин и него в отговорен за случилото се.

— Ние бяхме приятели — прошепна Ноа и в гласа му се усети огромно унижение.

— Един приятел никога не би те убил! — разпени се Адам, изненадващо по-яростен, отколкото бе до този момент.

— Вие не разбирате — прошепна Ноа. Блу се изплаши, че той ще изчезне отново. Беше й ясно, че за него това бе тайна, която бе пазил в себе си седем години, и все още нямаше сили да я сподели с когото и да било. — Той не беше на себе си. Беше изгубил всичко. Ако мислеше трезво, надали щеше да… той не искаше да… ние бяхме приятели като… вие страхувате ли се от Ганзи?