Пророчеството на гарвана

Момчетата не отговориха. Не беше и необходимо. Каквото и да представляваше Ганзи за тях, то беше бронирано. Необяснимо за себе си обаче, Блу отново забеляза как по лицето на Адам преминава сянка на срам. Каквото и да се бе случило между тях в онова негово видение, то очевидно продължаваше да го тревожи.

— Хайде, Ноа! Кажи му името! — това беше Ронан. Вирнал глава, нащрек като своя гарван. — Кой те уби?

Ноа вдигна глава и отвори очи. Издърпа бавно ръката си от ръката на Блу и я сложи в скута си. Около тях сякаш се възцари мраз. Гарванчето се сгуши плътно в скута на Ронан и той покри нежно главата му с ръка, за да го защити.

Ноа изрече:

— Вие вече знаете!

Трийсет и трета глава

Вечерта бе отдавна влязла в правата си, когато Ганзи напусни къщата на родителите си. Беше изпълнен с безпокойство и неудовлетворение, които напоследък като че ли винаги се настаняваха в сърцето му, след като им бе гостувал. Тази необичайна енергия като че ли имаше нещо общо с усещането, че къщата на родителите му вече не е негов дом в истинския смисъл на думата — ако въобще някога е бил — както и с осъзнаването, че той се бе променил, а те не.

Ганзи свали прозореца си и извади през него ръка, докато шофираше. Радиото отново бе решило да спре, така че единствената музика, която се носеше наоколо, бе ревът на двигателя — след залез-слънце камарото по традиция ставаше още по-шумно.

Разговорът с Пинтър го разяждаше отвътре. Подкуп. Ето до какво се бе стигнало в крайна сметка. Чувството, което усещаше дълбоко в себе си, беше може би срам. Колкото и усилия да полагаше, в крайна сметка продължаваше да се превръща в типичен наследник на фамилията Ганзи.

Ала как иначе би могъл да задържи Ронан в „Алионби“ и в Манифактура Монмът? Прехвърли за пореден път в ума си основните опорни точки от бъдещия си разговор с Ронан, но всичките за пореден път му прозвучаха все като неща, в които Ронан за нищо на света не би се вслушал. Толкова ли му беше трудно да влезе в час? Толкова ли трудно щеше да му бъде да изтика само още една учебна година?

Все още му оставаше половин час, докато пристигне в Хенриета. В миниатюрно градче, състоящо се само от изкуствено осветена бензиностанция, Ганзи попадна на светофар, който внезапно светна червено за невидимия трафик на кръстовището.

Единственото, което се изискваше от Ронан, бе да влиза в часовете, да си учи уроците и да получава оценки. А после щеше да бъде свободен, да си прибере своя дял от парите от Деклан и оттам нататък да прави каквото си пожелае.

Ганзи погледна телефона си. Никакъв сигнал. Искаше му се да поговори с Адам.

Ветрецът, който нахлуваше през отворения прозорец, насищаше вътрешността на колата с ухание на листа и вода, на растящи неща, на тайни неща. Най-голямото желание на Ганзи бе да прекарва колкото му бе възможно повече време в Кабесуотър, но си знаеше, че през предстоящата седмица училището щеше да отнема по-голямата част от времето му (след разговора с Пинтър за него и Ронан нямаше мърдане), а след края на часовете трябваше да следи Ронан дали си пише домашните. Светът бе започнал най-сетне да се отваря пред Ганзи, Ноа се нуждаеше от него, а Глендоуър отново се бе превърнал в реална възможност, но вместо да излезе навън и да се възползва от невероятния шанс, Ганзи трябваше да се прави на бавачка. Да го вземат мътните Ронан!

Светофарът светна зелено. Ганзи натисна толкова силно педала на газта, че гумите изсвириха и запушиха. Прасето експлодира от бялата линия. Да го вземат мътните Ронан! Ганзи започна да сменя скоростите — бързо, по-бързо, светкавично. Ревът на двигателя заглушаваше бесните удари на сърцето му. Да го вземат мътните Ронан! Стрелката на километража скочи и не след дълго достигна до червената предупредителна ивица.

Ганзи достигна максимално разрешената скорост за този участък. Но колата можеше много повече. Двигателят се справяше много добре в хладния въздух, беше бърз и не особено претенциозен, а той отчаяно мечтаеше да види какво ще се случи с останалите скорости.

Но после се овладя и издиша дълбоко, неравномерно.

Ако Ганзи беше Ронан, щеше да продължи да вдига скоростта. Проблемът при Ронан бе в това, че той нямаше ограничения, нямаше страхове, нямаше граници. Ако Ганзи беше Ронан, щеше да натисне газта до ламарината, докато не го спре било пътят, било някое ченге, а нищо чудно и дърво. И утре щеше да пропусне училище, за да отиде в гората. А на Ронан ще каже, че ако го изхвърлят, това си е само негов проблем — ако изобщо някога му е пукало.

Но Ганзи нямаше представа как да бъде такъв човек.

Под него камарото внезапно се разтресе. Ганзи вдигна крак от газта и впи очи в не особено добре осветените джаджи по таблото. Но нищо не му направи впечатление. След миг колата отново се разтресе и Ганзи разбра, че това й е краят.

Имаше време само колкото да намери относително равно място, за да отбие, когато двигателят внезапно угасна, точно както беше направил в Деня на свети Марко. Ганзи завъртя рязко ключа, но нищо. Камарото беше замлъкнало.