Пророчеството на гарвана

Ганзи си позволи съмнителното удоволствие да изсумти тихичко една псувня (най-мръсната, която бе по силите му), а после излезе от колата и вдигна капака. Адам го бе научил на някои основни неща — да сменя свещи, да проверява маслото. Ако имаше някой разхлабен ремък или маркуч, стърчащ от недрата на колата, той би могъл да го върне на мястото му. Но в този случай двигателят бе решил да си остане пълна загадка.

Извади телефона от задния си джоб и установи, че има съвсем слабо покритие на сигнала. Достатъчно, за да му се надсмива, но не достатъчно, за да му позволи да се обади на някого. Ганзи започна да обикаля колата, вдигнал телефона високо над главата си като Статуята на свободата. Пак нищо.

И с известна горчивина Ганзи си спомни за предложението на баща му на връщане да вземе събърбъна.

Не беше много сигурен какво разстояние бе изминал от осветената бензиностанция насам, но при всички случаи вече бе доста по близо до покрайнините на Хенриета, отколкото тогава. Ако тръгнеше пеша по посока на града, можеше да намери по-добро покритие на телефона и преди да се е добрал до друга бензиностанция. От друга страна, можеше просто да остане тук. Понякога, когато камарото спреше по този начин, му трябваше просто да се охлади, за да поеме отново напред.

Ала той беше твърде неспокоен, за да стои на едно място.

Тъкмо приключваше със заключването на колата, когато зад камарото в тъмнината изплуваха фарове и го заслепиха. Обръщайки глава, Ганзи чу затръшването на врата, а после стъпки, които хрущяха по ситния чакъл на банкета край пътя.

За момент фигурата, която се изправи пред него, му се стори непозната — човекоподобно, а не човек. А после Ганзи го позна.

— Господин Уелк? — възкликна сащисано.

Барингтън Уелк носеше тъмно яке и маратонки, а несъразмерно големите за лицето му черти излъчваха странно, особено напрежение. Сякаш искаше да зададе някакъв въпрос, но не можеше да намери подходящите думи.

Но той не изрече: „Проблеми с колата?“ или „Господин Ганзи?“, или нещо от този род, както беше логично.

Вместо това учителят по латински облиза устни и изсъска:

— Искам онзи твой дневник! И по-добре ми дай и телефона си!

На Ганзи му се стори, че не е чул правилно. Затова каза само:

— Моля?

Уелк бръкна в джоба на тъмното си сако и извади оттам малък, невъзможно реален на вид пистолет.

— Онзи твой дневник, дето непрекъснато го мъкнеш в клас! И мобилният телефон! Побързай!

Беше му някак си трудно да осмисли реалността на този пистолет. Беше му трудно да превключи от мисълта, че Барингтън Уелк е зловещ по начин, който го превръщаше в шега между него и приятелите му, на представата, че Барингтън Уелк е зловещ, защото има пистолет и при това го е насочил към Ганзи.

— Ами… — примигна момчето, — добре.

Като че ли не можеше да се каже нищо повече. Ганзи предпочиташе живота си пред почти всичките си вещи, с изключение вероятно на камарото, а за щастие Уелк не беше поискал камарото. Сега той подаде телефона си на учителя и добави:

— Дневникът ми е в колата.

— Извади го! — изръмжа Уелк и раздвижи пистолета пред лицето му.

Ганзи отключи камарото.

Последният път, когато бе видял Уелк, учителят връщаше контролни върху латинските съществителни от четвърто склонение.

— И въобще не си и помисляй да се измъкваш с тази таратайка! — подхвърли Уелк.

На Ганзи дори не му беше хрумнало, че ако камарото работеше нормално, би могъл да избяга с него.

— Освен това искам да знам къде сте ходили през последната седмица! — добави Уелк.

— Моля? — попита любезно Ганзи. В момента ровеше из задната седалка за дневника и от шумоленето на хартията не бе успял да чуе добре гласа на Уелк.

— Не ме предизвиквай! — сряза го Уелк. — От полицията се обаждаха в училището. Направо не мога да повярвам! След седем години! И сега ще завалят милиони въпроси. Ще им отнеме не повече от две секунди, за да осъзнаят, че отговорите на повечето от тях носят моето име. И всичко това — само заради теб! Седем години и аз си мислех, че съм… А сега съм прецакан! И ти си този, който ме прецака!

Ганзи се измъкна от камарото с дневника си в ръка и едва след секунда осъзна за какво всъщност говори Уелк — Ноа. Този човек пред него бе убил Ноа!

Някъде дълбоко в себе си той започваше да усеща нещо. Като че ли все още не беше страх. Беше нещо, опънато като въжен мост, едва издържащо на по-голяма тежест. Беше подозрението, че нищо друго в живота на Ганзи не е било реално, с изключение на този момент.

— Господин Уелк…

— Кажи ми къде ходихте!

— В планините край Недърс — отговори тихо той. Това беше вярно, пък и във всеки случай нямаше никакво значение дали ще излъже или не — отдавна бе записал координатите на мястото в дневника, който всеки момент щеше да му поднесе.

— Какво открихте? Да не би да сте намерили Глендоуър?

Ганзи се сепна и това сепване го изненада. Някак си бе успял да се самоубеди, че всичко това е заради нещо друго, заради нещо по-логично, и затова сега произнасянето на името на Глендоуър го стресна.

— Не — отговори. — Открихме само една фигура, издълбана в земята.