Пророчеството на гарвана

— Има всякакви — отговори той с игрива, момчешка усмивка. — От Уелс, от Перу, от Австралия, от щата Монтана и какви ли не още странни места.

Блу извади от купчината пръчка, единият край на която бе разделен на две, и попита:

— Това да не би да е поредната върбова пръчка?

Въпреки че лично тя никога не бе използвала такава, знаеше, че някои ясновидци ги използват като средство за фокусиране на интуицията си и за да ги водят към изгубени предмети, мъртви тела или скрити подземни извори. Нещо като нискотехнологична версия на модерния уред за електромагнитни вълни на Ганзи.

— Сигурно. Макар че би могло да бъде и най-обикновена пръчка — отговори Адам и й показа стара римска монета. Тя я взе и я използва, за да изстърже част от пръстта, полепнала върху миниатюрна скулпторка на куче. На кучето му липсваше заден крак — назъбената рана разкриваше камък, който бе много по-лек дори от пласта мръсотия по повърхността.

— Изглежда малко гладно — отбеляза тя. Стилизираната кучешка скулптура й напомни за гарвана, издълбан в склона на хълма — приведена глава, издължено тяло.

Адам вдигна един камък с дупка по средата и я погледна през него. Диаметърът на камъка скриваше напълно последните остатъци от синините по лицето му.

Блу взе подобен камък и го погледна през подобната дупка. Едната половина на лицето му беше обагрена в червено от следобедните лъчи на слънцето.

— Защо тези камъни са в кутията? — попита накрая.

— Пробити са от вода — обясни Адам. — От морска вода. Но Ганзи ги е намерил в планината. Доколкото си спомням, казвал ми е, че тези камъни съвпадали с някакви други камъни, които бил открил в Обединеното кралство.

Все така продължаваше да я гледа през дупката на камъка странен монокъл с още по-странни образувания. Тя видя как гръклянът му се раздвижва, а после той протегна ръка и докосна лицето й.

— Много си хубава! — прошепна.

— Това е от камъка — побърза да отговори тя. Кожата й започна да се затопля — върховете на пръстите му докосваха крайчетата на устните й. — Много е ласкателен за лицето.

Адам измъкна нежно камъка от ръката й и го постави на пода между тях. После прокара пръсти през един от кичурите, обрамчващ бузата й.

— Майка ми някога казваше: „Не хвърляй комплименти на вятъра, ако усилието ти струва твърде много“ — изражението му стана много сериозно. — А този комплимент не ми струва нищо, Блу.

Блу започна да дърпа лекичко ръба на роклята си, но не свали поглед от него.

— Не знам какво да кажа, когато изричаш подобни неща — смотолеви.

— Ако искаш да продължа да ги казвам, просто кажи! — прошепна той.

Тя се разкъсваше между желанието да го окуражи и страха до къде би могло да доведе всичко това.

— Харесва ми, когато говориш такива неща — промълви.

— Но какво? — погледна я Адам.

— Не съм казвала „но“.

— Не си, но го усетих.

Тя впи очи в лицето му — крехко и толкова особено с тези синини. Най-лесното бе да го определи като свенлив или неуверен, но всъщност той не бе нито едно от тези неща. Свенлив и неуверен беше по-скоро Ноа. А Адам беше просто затворен. Мълчеше не от притеснение, а защото наблюдаваше нещата около себе си.

Но макар да знаеше всички тези неща за него, тя пак не можеше да си отговори на следния въпрос: трябва ли да му каже за онова, което й беше предречено? За опасността, която носи нейната целувка? С Ганзи беше толкова лесно, но може би защото нямаше особено значение. Последното, което искаше, бе да подплашва Адам с фраза от рода на „голяма любов“, при това броени дни, след като двамата се бяха запознали. Но, от друга страна, ако не кажеше нищо, съществуваше огромна вероятност той да си открадне целувка и тогава и двамата да загазят. Много.

— Харесва ми, когато говориш такива неща, но… се опасявам, че ще ме целунеш — призна си накрая тя. Целта вече изглеждаше достатъчно недостижима, за да поема по този път. И когато той не каза нищо, тя побърза да поясни: — Познаваме се съвсем отскоро. А аз…, аз съм много малка!

Някъде към средата на изречението изгуби смелостта си да му разкаже за пророчеството, но и не беше много сигурна каква част от нея бе решила, че е по-добре да изтърси подобна глупост. Много съм малка. Потрепна.

— Това звучи… — Адам не довърши, търсейки подходящата дума. — Много разумно.

Същото прилагателно, с което Нийви бе определила Блу още в началото на познанството им. Значи тя действително беше разумна. Което беше обезпокоително. Беше положила толкова големи усилия да изглежда колкото е възможно по-ексцентрична, а ето че когато се стигнеше до най-главното, се оказваше разумна.