Пророчеството на гарвана

За момент двете момчета проточиха вратове, оглеждайки обширното пространство пред себе си, като че ли те също го виждаха за първи път. Залата, обагрена в червено от следобедното слънце нахлуващо през десетките парчета стъкло на прозорците, беше красива и разхвърляна. На Блу й напомняше за усещането, което я бе споходило, когато за първи път бе зърнала дневника на Ганзи.

И за първи път от много дни насам се замисли за видението и за пръстите му върху лицето й.

Блу, целуни ме!

За половин дихание тя затвори очи, за да сложи в ред мислите си.

— Трябва да нахраня Резачка — каза Ронан — изречение, което прозвуча напълно безсмислено на Блу. После изчезна в един от миниатюрните офиси и трясна вратата след себе си. От стаята му се понесе нечовешки, грачещ писък, който Адам предпочете да не коментира.

— Днес очевидно няма да правим нищо — каза той. — Не искаш ли да поседнеш?

Блу се огледа за някакво канапе. Би било по-лесно да се поседне, ако имаше канапе. Обаче имаше само едно неоправено легло в средата на залата, много скъп на вид кожен фотьойл (от онзи вид с блестящите медни болтове, които придържат кожата), поставен пред един от високите от пода до тавана прозорци, и офис стол, по който бяха пръснати някакви листи. Никакво канапе.

— Ноа да не би…

Адам поклати глава.

Блу въздъхна. Може би Адам беше прав за трупа на Ноа. Може би преместването му от лей линията го бе лишило от енергията му като дух.

— Той тук ли е? — попита тя.

— Имам чувството, че е тук, но не съм сигурен.

Блу се обърна към въздуха в стаята и изрече:

— Можеш да използваш моята енергия, Ноа, ако имаш нужда от нея.

— Много храбро от твоя страна — отбеляза Адам със загадъчно изражение.

Но тя не мислеше така. Ако това бе нещо, за което трябваше да проявява храброст, майка й със сигурност не би я влачила със себе си на църковното наблюдение.

— Обичам да бъда полезна — изрече. — Значи и ти живееш тук, така ли?

Адам поклати глава, загледан неопределено в града, разстилащ се от другата страна на прозорците. После отговори:

— Ганзи много би искал да е така. Обича всички негови неща да бъдат на едно място — в гласа му се усети горчивина. След кратка пауза добави: — Не трябва да говоря такива неща. Той не ми мисли лошото. А ние… това тук… този дом е на Ганзи. Всичко в него е на Ганзи. Аз имам нужда да се чувствам равен на него, а тук не мога да бъда такъв.

— Ти къде живееш? — попита тя.

Той стисна устни и промърмори:

— В дом, създаден за напускане.

— Това не е никакъв отговор.

— И домът не е никакъв дом.

— Би било ужасно да живееш тук, така ли? — възкликна тя и вдигна глава, за да огледа тавана, извисяващ се високо над нея. Всичко наоколо миришеше на прах, но в добрия смисъл на думата така, както миришеше в библиотека или музей.

— Точно така — отговори Адам. — Когато заживея сам, ще бъде и място, което сам съм създал.

— И затова учиш в „Алионби“.

— И затова уча в „Алионби“ — потвърди той и я погледна в очите.

— Въпреки че не си богат.

Той се поколеба какво да каже.

— Адам, на мен не ми пука! — извика тя. Реално погледнато, това не беше най-съчувственото изявление, което някога бе изричала, но й се бе сторило съчувствено, когато го изричаше. — Знам, че на повечето хора им пука, но на мен не! — добави.

Той се смръщи лекичко, а после сведе незабележимо глава и кимна.

— Въпреки че не съм богат.

— Така и така сме го ударили на признания — отбеляза Блу, — позволи ми и аз да ти кажа нещо: аз също не съм богата!

Адам се изсмя с глас. И тя установи, че е започнала да харесва този негов смях, който изригваше внезапно от него и всеки път като че ли го изненадваше. И малко се уплаши от осъзнаването, че е започнала да харесва този смях.

— Ох, добре! — кимна накрая той и си пое дълбоко дъх. — Хайде, ела да ти покажа нещо! Ще ти хареса.

Подът под него изскърца, когато я поведе покрай бюрото към прозорците в другия край. Блу усети, че от височините тук главата й започва да се замайва — тези масивни стари фабрични прозорци започваха само на няколко сантиметра над старите широки дъски, а първият етаж на сградата бе много по-висок от първия етаж на нейната къща. Адам приклекна и започна да рови сред купищата кашони, складирани край прозорците.

Накрая примъкна един от кашоните към себе си и направи знак на Блу да седне до него. Тя седна. Адам се отпусна върху коленете си, притиснал единия си крак до нейния. Не я гледаше, но нещо в позата му подсказваше, че е изпълнен изцяло от присъствието й и преглътна.

— Това са някои от нещата, които е открил Ганзи — поясни той. — Неща, които не са достатъчно готини за музеите, неща, за които не са успели да докажат, че са стари, или пък неща, с които той просто не е искал да се разделя.

— Всичките в този кашон? — слиса се Блу.

— Всичките във всички кашони. Този е кашонът от Вирджиния — поясни и го наклони. Част от съдържанието на кашона се изсипа между тях, придружено от голямо количество пръст.

— Кашонът от Вирджиния, значи. А откъде са останалите?