Пророчеството на гарвана

— Но трябва да изкара най-малко петици на всички изпити! И дотогава да си наляга парцалите и да влиза в часовете, иначе автоматично изхвърча от „Алионби“! Защото няма да получи повече възможности за реабилитация!

От гърдите на Ганзи се изтръгна въздишка на облекчение и той отвърна:

— Много ви благодаря, сър!

— И се постарайте да не забравите за интереса на баща си към отдела по военноморска история на нашата библиотека! Ще следя нещата изкъсо!

А Ронан си мислеше, че няма какво да научи от Пинтър! Ганзи се усмихна мрачно на таблото пред себе си, въпреки че настроението му изобщо не беше весело.

— Корабите и яхтите винаги са били важна част от живота в нашето семейство, сър — изрече. — И отново ви благодаря, че вдигнахте служебния си телефон в извънработно време!

— Приятен уикенд, господин Ганзи! — отговори Пинтър.

Ганзи натисна бутона за край на разговора и захвърли телефона върху таблото. Затвори очи и тихо изрече една ругатня. Беше успял да помогне на Ронан да избута учебната година дотук, значи не би трябвало да има проблем да го заведе и на изпитите, нали така?

Пежото се разклати лекичко, докато някой се отпускаше на седалката до него. Първата мисъл, която мина през главата на Ганзи, беше: „Ноа?“.

Но после баща му изрече:

— Оставяш се да бъдеш съблазнен от тази френска красавица, а? Сигурно на нейния фон твоята неугледна кола ти изглежда доста грубичка.

Ганзи отвори очи. Седнал до него, баща му прокара ръка по таблото на колата, проверявайки за наличието на прах. А после изгледа с присвити очи Ганзи, като че ли само един поглед му бе достатъчен, за да определи здравето и психическото състояние на сина си.

— Хубава е — промърмори Ганзи. — Но не е за мен.

— Изненадан съм, че твоята развалина е успяла да те докара дотук — отбеляза баща му. — Защо на връщане не вземеш събърбъна? — предложи, имайки предвид далеч по-голямата модификация на шевролет, с каквато също разполагаха.

— Камарото си е наред.

— Мирише на бензин.

Ганзи веднага си представи как, с ръце на гърба си, баща му обикаля около камарото, паркирано точно пред гаража, надушва изтичането на гориво и забелязва драскотините по боята.

— Добре си е, татко. Образцова кола!

— Съмнявам се — отбеляза баща му, но добродушно. Впрочем Ричард Ганзи II рядко би могъл да бъде определен като нещо по-различно от дружелюбен и приветлив човек. „Прекрасен човек е този твой баща! — казваха хората на Ганзи. — Винаги усмихнат. Нищо не е в състояние да го извади от релси! И голям чешит.“ Последното беше заради страстта на баща му да колекционира странни стари неща, да оглежда дупките по стените и да си води дневник за нещата, случили се на 14 април през всяка отделна година от началото на историята насам. — Имаш ли някаква представа защо сестра ти е дала три хиляди долара за тази отвратителна чиния от бронз? Да не би да се сърди за нещо на майка ти? Или просто е решила да й скрои мръсен номер?

— Мислеше си, че мама много ще хареса чинията.

— Но тя не е стъклена!

— Предупредих я — сви рамене Ганзи.

В продължение на няколко секунди в пежото се възцари мълчание. Накрая баща му попита:

— Искаш ли да я запалиш?

На Ганзи му беше безразлично дали ще кара тази кола или не, но от уважение към баща си напипа ключа, който висеше на таблото, и го завъртя. Двигателят автоматично запали, излизайки послушно от сън — нещо, на което камарото не беше способно.

— Клетка четири, отвори! — изрече баща му и гаражната врата пред тях започна бавно да се надига. Когато забеляза слисания поглед на сина си, той поясни: — Поръчах да инсталират гласов контрол на гаража. Единственият недостатък е, че ако някой отвън извика достатъчно силно, вратата, която е най-близо до него, ще се отвори. Няма съмнение, че това е в ущърб на сигурността. И затова сега работя по този въпрос. Все пак преди няколко седмици имахме опит за незаконно проникване. Хубавото е, че успяха да стигнат само до входната врата на имението, защото там съм инсталирал охранителна система със сензори за тежест.

Вратата на гаража се отвори и разкри камарото, което беше паркирано точно пред нея и блокираше изхода. Прасето беше ниско, предизвикателно и грубо по ръбовете в сравнение със сдържаното, достолепно и винаги усмихнато пежо. Внезапно Ганзи почувства дълбока, неудържима любов към колата си. И осъзна, че купуването й е било най-доброто решение в неговия живот.

— Така и не свикнах с това нещо — промърмори бащата на Ганзи, оглеждайки добродушно Прасето.