Пророчеството на гарвана

Нийви сви рамене и отбеляза:

— Ще има още много такива, преди всичко това да свърши.

Изгубила ума и дума, Блу бавно поклати глава.

— Просто те предупреждавам — завърши Нийви. — Бъди нащрек за дявола! Където има бог, наблизо винаги се спотайват и цял легион дяволи!

Трийсет и първа глава

За първи път, откакто се помнеше, Адам не беше никак щастлив, че от академията им бяха дали свободен ден. Този петък беше отдавна планиран като ден за административна работа на учителите. И така, макар и с огромна неохота, Ганзи бе отишъл на гости при родителите си, за да отпразнуват, макар и със закъснение, рождения ден на майка му, Ронан се бе затворил в стаята си и пиеше от зори, гневен на целия свят, а Адам беше оставен на бюрото на Ганзи в Манифактура Монмът, за да учи. В държавното училище учебният ден протичаше нормално, така че Адам можеше само да се надява, че след края на часовете Блу няма да забрави да се отбие при тях.

Без присъствието на никой друг в основното помещение апартаментът го потискаше. Част от Адам искаше да подмами Ронан да излезе от стаята си, за да му прави компания, но по-голямата друга част си даваше сметка, че по своя крайно нелицеприятен и неизказан начин Ронан скърби за Ноа. Затова Адам продължи да си стои послушно на бюрото на Ганзи, потейки се над домашното по латински, напълно съзнаващ, че светлината, нахлуваща през огромните прозорци, не осветява дъските на пода по начина, по който обикновено го правеше. Сенките се местеха и вкопчваха на странни места Адам усещаше уханието на саксията с мента на бюрото на Ганзи, но по едно време усети и Ноа — долови онази негова неповторима комбинация от характерния му дезодорант, сапун и пот.

— Ноа — обърна се Адам към празното помещение, — тук ли си? Или си навън и преследваш Ганзи?

Никакъв отговор.

Той сведе очи към тетрадката си. Латинските глаголи изглеждаха като някакъв безсмислен, изкуствен език.

— Можем ли да го поправим, Ноа? Имам предвид онова, което те превърна в невидим, за да станеш отново такъв, какъвто беше преди?

И веднага след тези думи подскочи стреснато от някакъв удар точно до бюрото. Беше му необходима секунда, докато си даде сметка, че саксията с мента на Ганзи беше бутната на пода. Едно триъгълно парче се бе отчупило от глинената саксия и сега правеше компания на купчина изсипана пръст.

— Това няма да ни помогне с нищо — изрече спокойно Адам, но вътрешно беше потресен.

Не беше съвсем наясно с какво биха могли да помогнат на Ноа. След като бяха открили костите му, Ганзи се бе обадил в полицията, за да научи нещо повече, но информацията се оказа крайно оскъдна знаеха само, че Ноа е бил обявен за изчезнал преди седем години. Както винаги, така и сега, Адам бе призовал към сдържаност, и този път Ганзи като никога го беше послушал, като бе скрил от полицията факта, че са открили мустанга. Колата щеше да отведе властите в гората Кабесуотър, а това щеше да я превърне в твърде публична и да я лиши от магията й.

Когато малко след това на вратата се почука, Адам не отговори веднага, защото си мислеше, че е Ноа. Но после чукането се повтори, а след него се чу и гласът на Деклан:

— Ганзи!

С огромна неохота Адам се изправи на крака и преди да отвори вратата, върна саксията на мястото й върху бюрото. Деклан застана на прага, но не беше облечен нито в униформата си на „Алионби“, нито в костюма си за стажа — в дънки изглеждаше като съвсем друг човек, въпреки че дънките бяха безупречни, тъмни и много скъпи. Изглеждаше много по-млад, отколкото Адам бе свикнал да го възприема.

— О, Деклан! Здрасти!

— Къде е Ганзи? — изръмжа Деклан.

— Не е тук.

— О, я стига!

Адам не обичаше да го обвиняват в лъжа. Знаеше, че обикновено има и по-добри начини да получиш онова, което искаш. И сега изрече:

— Ганзи се прибра вкъщи за рождения ден на майка си.

— А брат ми къде е?

— Не е тук.

— Сега вече лъжеш!

— Да, така е — сви рамене Адам.

Деклан се опита да мине покрай него, но Адам вдигна ръка, хвана се за касата на вратата и блокира пътя му.

— Сега не е най-подходящият момент да влизаш при него. А и Ганзи каза, че не е за препоръчване вие двамата да разговаряте в негово отсъствие. Мисля, че е прав.

Деклан не отстъпи. Притисна гърди о ръката на Адам. А Адам беше убеден в едно — че за нищо на света няма да позволи на Деклан да говори с Ронан точно сега. Не и след като Ронан пиеше от ранни зори, не и след като Деклан вече беше достатъчно бесен. Без Ганзи наоколо да ги държи на разстояние битката между двамата братя беше неизбежна. И това бе единственото, което имаше значение в този момент.

— Надявам се, че не мислиш да ме удряш — изрече спокойно Адам, въпреки че вътрешно беше уплашен не на шега. — Останах с впечатлението, че това е в стила на Ронан, а не в твоя.

Получи се по-добре, отколкото Адам бе допускал — Деклан моментално отстъпи крачка назад. Бръкна в задния джоб на дънките си и извади оттам сгънат плик. В адреса на подателя Адам разпозна герба на „Алионби“.