Пророчеството на гарвана

Двамата се вторачиха един в друг над мъртвото тяло. Над главите им падна светкавица и освети лицата им. И Блу сякаш видя черепа под кожата на Ганзи — скулите му бяха толкова близо до повърхността, високи и квадратни като онези на Смъртта от картите таро.

— Трябва да съобщим в полицията — каза тя.

— Почакай! — извика той. Отне му само миг, за да измъкне портфейла изпод тазовата кост. Беше от хубава, качествена кожа, зацапан с кал и леко избелял, но като цяло непокътнат. Ганзи го отвори и огледа многоцветните ръбове на кредитните карти, подредени в единия край. Някъде сред тях забеляза и горния ръб на шофьорската книжка и я извади.

И после Блу чу как Ганзи буквално ахва. По лицето му се изписа неподправен шок.

Лицето от снимката на шофьорската книжка беше на Ноа.

Двайсет и девета глава

В осма вечерта Ганзи се обади на Адам във фабриката за каравани.

— Идвам да те взема! — отсече и затвори.

Не каза, че е много важно, но тъй като за първи път молеше Адам да си тръгне по-рано от работа, трябва да беше важно.

Докато се обади и излезе на паркинга, камарото вече го чакаше. Неравномерното бръмчене на двигателя огласяваше пустошта. Адам влезе в колата.

— Ще ти обясня, когато стигнем — заяви все така лаконично Ганзи.

Включи на скорост и скочи толкова силно върху газта, че задните гуми на камарото изпищяха върху асфалта, докато потегляха. От изражението на приятеля си Адам предположи, че сигурно нещо се е случило с Ронан. Може би накрая Ронан бе сполетян от Ронан. Но не поеха към болницата. Камарото влетя директно в паркинга пред Манифактура Монмът. Двамата изкачиха бързо старото, скърцащо стълбище до втория етаж. Ганзи блъсна вратата и тя излетя до стената.

— Ноа! — изкрещя той.

Стаята се протягаше напред, безгранична във вечерния мрак. Прозорците зад миниатюрната Хенриета образуваха фалшив хоризонт. Будилникът на Ганзи не спираше да пищи, озвучавайки предупреждение за време, което отдавна бе минало.

Пръстите на Адам потърсиха неуспешно ключа за лампата.

— Трябва да поговорим! — изкрещя пак Ганзи. — Ноа!

Вратата към стаята на Ронан се отвори и разкри квадрат светлина. На прага се очерта силуетът на Ронан — бе вдигнал едната си ръка пред гърдите и придържаше внимателно гарванчето, сгушени между пръстите му. Свали от ушите си чифт безбожно скъпи слушалки и ги сложи около врата си.

— Човече, много закъсня! Париш? Мислех, че си на работа.

Значи Ронан знаеше за новите обстоятелства точно толкова колкото и Адам. Адам бе пронизан от кратка искра на облекчение от този факт, която обаче бързо изгасна.

— Бях — отговори и най-сетне успя да напипа ключа за лампата. Стаята се превърна в планета на здрача, в ъглите оживяха сенки със страшни челюсти.

— Къде е Ноа? — извика Ганзи и дръпна гневно кабела на алармения си часовник, за да му затвори устата.

Само с един поглед Ронан схвана състоянието на Ганзи и повдигна вежди.

— Излезе — отговори.

— Невъзможно! — отсече с необичайна за него страст Ганзи. — Не е излязъл! Ноа?

И тръгна напред из стаята, оглеждайки внимателно ъглите, рафтовете и въобще всички места, където човек по принцип не би открил свой съквартирант. Адам продължаваше да стои озадачен край вратата. Не можеше да повярва, че цялата тази суматоха е заради Ноа — Ноа, който можеше да остане незабелязан часове наред, който никога не повишаваше глас, Ноа, чиято стая бе безупречно подредена.

Ганзи прекрати търсенето и се обърна към Адам.

— Адам, каква е фамилията на Ноа?

Преди Ганзи да го попита, Адам имаше чувството, че би трябвало да знае. Но сега отговорът просто се изпари и от устата, и от мислите му, оставяйки го нелепо зяпнал. Бе като да се изгуби на път към класната стая, да се изгуби на път към дома, да забрави телефонния номер на Манифактура Монмът.

— Не знам — призна си накрая.

Ганзи насочи пръст към гърдите на Адам, сякаш стреляше с пистолет или наблягаше на нещо.

— Фамилията му е Черни! Ноа Черни — отметна глава назад и този път изрева: — Знам, че си тук, Ноа!

— Хей, пич! — намеси се Ронан. — Ти май превъртя.

— Отвори тази врата! — изкрещя Ганзи. — И ми кажи какво виждаш там!

С небрежно свиване на раменете Ронан се измъкна от своята стая и завъртя топката на вратата на Ноа. Тя се отвори леко и разкри ъгъл от постоянно оправено легло.

— Както обикновено прилича на манастир — сви презрително устни Ронан. — Има всички белези на психиатрично лечебно заведение. Но какво трябва да търся? Наркотици? Мацки? Оръжия?

— Кажи ми кои са ти общите часове с Ноа! — изрече напрегнато Ганзи.

Ронан изсумтя и отговори:

— Нямам такива.

— Аз също — отговори Ганзи. После погледна към Адам, който бавно поклати глава. — Адам също няма общи часове с него. И как е възможно? — но без да чака отговор, продължи: — А кога яде? Някой някога виждал ли го е да се храни?