Пророчеството на гарвана

Блу се закова на място, силно обезпокоена. Бе наясно, че стършелите гнездят по земята, а райони като този тук са техни основни територии — тихи места, близо до дърветата.

— Ганзи, но сега сме сред природата! Където живеят пчелите!

Той махна пренебрежително, като че ли нямаше търпение да изчерпят конкретно тази тема.

— Ти продължавай да бодеш с пръчката си наоколо и всичко ще бъде наред — промърмори.

— С моята пръчка ли? Но ние вече цяла седмица се разхождаме по горите! Това изглежда крайно…

— Рицарско? — предположи Ганзи. — Истината е, че от онази спринцовка епипен всъщност няма никаква полза. Последното, което ми казаха за нея, бе, че ще има ефект само при едно ужилвано, а дори тогава не е ясно колко добър ще бъде този ефект. Бях на четири, когато за първи път се озовах в болница от ужилване, а след това реакциите се влошиха още повече. Нещата са такива, каквито са. Или това, или трябва да живея под стъклен похлупак.

Блу се сети за картата на Смъртта и за това как майка й всъщност изобщо не я бе изтълкувала на Ганзи. Но пък беше много възможно картата да не е сочела предречената му трагедия в бъдещето, а по-скоро да е обобщавала живота му — факта, че той всеки ден върви ръка за ръка със смъртта.

Сега тя хвана здраво пръчката си, разрови добре тревата пред тях и подхвърли:

— Окей, слушам те!

Ганзи стисна устни, отпусна ги и продължи:

— Така. Та преди седем години бях на някаква тържествена вечеря с родителите ми. Вече не си спомням точно по какъв повод. Май един от приятелите на баща ми беше номиниран от партията.

— За… Конгреса?

Земята под краката им или може би въздухът около тях бяха разтърсени от гръмотевица.

— Да бе. Но не помня добре. Нали знаеш как понякога не можеш да си спомниш всичко както трябва? Ронан твърди, че спомените са като сънищата. Изобщо не помниш как си се озовал пред черната дъска в класната стая без дрехи. Както и да е. Онова тържество беше тъпо… все пак тогава бях на девет или десет години. Беше от онези коктейли с малките черни роклички, червените вратовръзки и храна на корем, стига да не са скариди. Бяхме се събрали няколко деца и започнахме да играем на криеница. Спомням си как тогава си мислех, че вече съм стар за криеница, но тъй като нямаше какво друго да правим, започнахме да играем.

Двамата с Блу навлязоха в малка горичка. Дърветата бяха толкова разредени, че вместо къпинак между тях растеше висока трева. Този Ганзи, този разказвач Ганзи, беше напълно различен от всички останали негови версии, с които тя се бе сблъсквала досега. И просто не можеше да не го слуша.

— Беше горещо като в ада. Беше пролет, но внезапно бе решило, че е лято. Нали знаеш каква е понякога пролетта във Вирджиния? Някак си тежка. Та на двора нямаше никаква сянка, но близо до него имаше страхотна гора. Тъмна, зелена и синя. Все едно се гмуркаш в езеро. Та влязох аз в нея и беше фантастично. Само след пет минути къщата зад нас вече не се виждаше.

Блу прекрати с ровенето с пръчката си и попита:

— Да не си се изгубил?

Ганзи поклати глава.

— Не. Стъпих в гнездо — очите му бяха свити по онзи начин, до който прибягват хората, когато се опитват да звучат небрежно, но за всички е очевидно, че историята действително им тежи. — Стършели. Точно както каза и ти. Те гнездят по земята. Не е необходимо да ти обяснявам, нали? Но по онова време нямах никаква представа. Първото, което почувствах, беше леко убождане през чорапа ми. Помислих си, че съм стъпил на трън — наоколо имаше много, от онези зелените, дето са като метлички. Но после почувствах второ убождане. Почти не боли, нали се сещаш?

На Блу започна да й прилошава, предчувствайки какво ще чуе по-нататък.

Той продължи:

— Но после усетих същото и по едната си ръка и докато се сетя да отскоча, те бяха пропълзели по цялата ми ръка. И по двете всъщност.

Незнайно как, но чрез разказа си той бе успял да я отведе точни там, на онова място преди толкова много години. Блу усети, че сърцето й започва да се свива от отровата, прониквала в неговото тяло в онзи момент.

— И какво направи? — попита.

— Знаех, че съм мъртъв. Знаех, че съм мъртъв много преди да усетя, че всичко в тялото ми се обърква. Защото вече бях ходил в болница за едно ужилване, а това бяха… стотици. Бяха в косата ми. Бяха дори в ушите ми, Блу!

— Уплаши ли се? — попита тя.

Не й беше необходимо да чува отговора му. Видя го в празния му поглед.

— И какво стана?

— Умрях — отговори той. — Усетих как сърцето ми спира. А на стършелите изобщо не им пукаше. Продължаваха да ме жилят, макар вече да бях мъртъв.

Тук Ганзи се закова на място и промърмори:

— И тук следва трудната част.

— Те са ми любимите — кимна Блу. Дърветата около тях се бяхме смълчали. Единственият звук, който се чуваше, беше грохотът на гръмотевицата. След кратка пауза тя добави, леко засрамена: — Извинявай! Не исках да прозвуча като… Но на мен целият ми живот се състои от „трудни части“. Никой не вярва в онова, което прави семейството ми. И затова не смятам да ти се смея.

Той издиша бавно и заговори: