Пророчеството на гарвана

Майка й потри лицето си. Гневът й се бе изчерпал напълно.

— Ти май си затънала дълбоко в тази работа, а? Е, не ти отне много време.

— Ако ти не ми забраняваш да го виждам, няма да ми се налага да не ти се подчинявам — отбеляза замислено Блу.

— Ето какво получаваш, Маура, когато използваш ДНК-то си за правене на деца! — намеси се Кала.

— Блу — изрече с въздишка майка й, — знам, че не си идиот. Просто… понякога и умните хора правят глупави неща.

— Не бъди като тях! — припя с ръмжене Кала.

— Персефона? — обърна се към нея Маура.

С тихото си гласче Персефона отговори:

— Нямам какво да добавя — но след кратък размисъл все пак добави: — Ако смяташ да удряш някого с юмрук, не стискай палеца си между пръстите! Би било срамота да го счупиш!

— Окей — кимна Блу. — Е, излизам.

— Можеш поне да се извиниш — подвикна й Маура. — Да се престориш, че имам някаква власт над теб!

Блу не беше много сигурна как да отговори на това. Маура имаше власт над дъщеря си по хиляди други начини, но те не бяха от вида, който придружаваше ултиматумите или вечерния час. Затова само каза:

— Извинявай! Трябваше да ти кажа, че ще направя онова, което ти ми забрани да правя.

— Хмм, това не ми донесе чак такова удовлетворение, на каквото се надявах — промърмори майка й.

Кала отново сграбчи китката на Блу и за момент момичето се уплаши, че тя ще долови степента на странност, придружаваща търсенето на Ганзи. Но Кала просто преглътна последната глътка от коктейла си и измърка:

— С този твой активен социален живот напоследък да не забравиш нашата филмова вечер в петък!

— Нашата… филмова… вечер? — повтори Блу.

Кала сбърчи вежди.

— Ти ми обеща!

За един безкраен миг Блу се опита да си припомни кога за последно бе говорила с Кала за филмова вечер, когато изведнъж осъзна какво всъщност означава това — разговорът им преди известно време. За това да преровят стаята на Нийви.

— О, забравих, че беше този петък! — възкликна с невинен тон Блу.

Маура завъртя леко чашата си, която изглеждаше все така пълна. Тя обикновено предпочиташе да гледа другите как пият, вместо да го прави лично.

— Кой филм ще гледате? — попита накрая.

— „Дори и джуджетата започват като малки“ — отговори незабавно Кала. — На оригиналния немски „Auch Zwerge haben klein angefangen“.

Маура трепна, макар Блу да не бе много сигурна дали бе заради филма или заради немския акцент на Кала.

— Още по-добре — изрече накрая. — И без това в петък вечер двете с Нийви ще излизаме.

Кала повдигна вежди, а Персефона започна да върти един конец от дантелените си чорапи.

— Какво правите вие двете? — попита Блу. Търсите баща ми? Гадаете по локви?

Маура престана да върти чашата си и отговори:

— Не се мотаем с Ганзи.

Е, поне можеше да бъде сигурна, че майка й за нищо на света не би я излъгала.

Просто не желаеше да й каже нищо.

Двайсет и осма глава

— Защо точно църквата? — попита Блу от пътническото място на камарото. Никога досега не беше сядала отпред и сега установи, че на предната седалка усещането за камарото като кола, съставена от хиляди блъскащи се части в неравномерен ред, беше още по-осезаемо.

Настанен удобно зад волана, със скъпи слънчеви очила и меки топсайдери, Ганзи помисли доста, преди да отговори:

— Не знам. Може би, защото е на линията, но не е толкова… каквото там е Кабесуотър. А що се отнася до Кабесуотър, ще трябва да помисля повече за видяното там, преди да се върнем.

— Защото влизането в гората е като да проникнеш в чужд дом — промърмори Блу, стараейки се да не поглежда обувките за яхта на Ганзи. Ценеше го много повече като човек, ако се преструваше, че той не носи такива обувки.

— Именно! Точно така се усеща! — извика той и насочи към нея пръст, точно както насочваше пръст и към Адам, когато той кажеше нещо, което Ганзи одобряваше. А после отново отпусна ръката си върху скоростния лост, за да овладее тракането му.

За Блу обаче идеята, че дърветата са мислещи създания и че могат да говорят, бе невероятно вълнуваща. И че познават точно нея!

— Завий тук! — извика тя, когато Ганзи почти подмина отбивката към порутената църква. С широка усмивка той завъртя рязко волана и свали бързо няколко скорости. И след само няколко протестни писъка на гумите камарото се насочи към обраслата с трева пътека. В този момент обаче жабката се отвори и изсипа цялото си съдържание в скута на Блу.

— Но защо изобщо си купил тази кола? — възкликна тя. Ганзи изключи двигателя, но тя имаше чувството, че краката й продължават да вибрират.

— Защото е класика — отговори превзето той. — Защото е уникална!

— Но е пълен боклук! Не произвеждат ли уникални класически коли, които не… — започна Блу и онагледи мисълта си, като неуспешно се опита няколко пъти да затвори вратичката на жабката. Но когато напъха обратно съдържанието й и трясна вратичката, тя отново се отвори и отново изсипа всичко върху краката й.

— О, произвеждат — отговори Ганзи и на нея й се стори, че долови някакъв особен нюанс в гласа му. Не точно гняв, по-скоро ирония. Той сложи в устата си едно листо мента и излезе от колата.