Пророчеството на гарвана

И се запъна. Ганзи да се запъне? На Блу й трябваше цяла секунда мълчание от негова страна, докато осъзнае, че той всъщност я пита дали иска да отиде с него. И после още една секунда, докато си даде сметка, че никога не бе излизала само с него, без другите момчета.

— Трябва да разхождам кучета.

— О! — възкликна разочаровано Ганзи. — Е, добре.

— Но ще ми отнеме само един час.

— О! — повтори той, но вече няколко идеи по-ведро. — В такъв случай да те взема ли?

Блу погледна крадешком през рамо по посока на дневната.

— Ами не — изрече. — Аз… ъммм… ще се срещнем на паркинга.

— Брилянтно! — повтори той. — Суперско! Мисля, че ще бъде много интересно! Е, ще се видим след час!

Суперско ли? Ганзи без Адам — Блу не беше много сигурна как ще се получи тази комбинация. Въпреки плахия интерес на Адам към нея момчетата определено действаха като екип, като една обща, многоглава цялост. Да се срещне с когото и да било от тях без присъствието на останалите, й се струваше малко… опасно.

Но, от друга страна, не съществуваше вариант да не излезе с Ганзи. Защото тя искаше да проучи лей линията не по-малко от него.

Едва затворила телефона, чу да викат името й.

— Блууу, о, Блууу, дете мое, ела тууук!

Това беше гласът на Маура, а напевният му ритъм звучеше по-скоро иронично. С чувство за неизбежност Блу проследи гласа до дневната, където завари Маура, Кала и Персефона да пият нещо, което заподозря, че е коктейл „Отвертка“. Когато влезе в стаята, всички жени вдигнаха едновременно глави към нея и я изгледаха с лениви усмивки. Като стадо лъвици.

Блу повдигна вежди, загледана в чашите с коктейли. Светлината на утрото, нахлуваща през прозореца, придаваше на напитките ярък, наситен жълт цвят.

— Едва десет часът е — промърмори.

Кала протегна ръка, пръстите й стегнаха като в менгеме китката й и я придърпаха върху тъмнозеленото канапе в нишата до прозореца. Чашата й беше почти празна.

— Днес е неделя — изрече. — Какво друго да правим?

— Аз обаче имам да разхождам кучета! — отвърна Блу.

От стола на сини и бели ивици в другия край на стаята Маура отпи от „отвертката“ си и сбърчи възмутено нос.

— Божичко, Персефона, правиш ги с твърде много водка!

— Ръката ми винаги се отплесва — прошепна тъжно Персефона откъм плетената пейка пред прозореца.

Когато Блу започна да се надига, Маура, с трудно прикрита стомана в гласа изрече:

— Постой за малко с нас, Блу! Разкажи ни за вчера. И за онзи ден. И за по-предишния. И въобще… да поговорим за последните две седмици, а?

Едва тогава Блу разбра, че майка й е бясна. Беше я виждала побесняла само няколко пъти през целия си живот, но сега, когато тази ярост бе насочена срещу нея, усети, че започва да се препотява.

— Ами, аз бях… — не довърши. Лъжата изглеждаше безполезна.

— Виж какво, аз не съм ти надзирател! — прекъсна я Маура. — И не смятам нито да те заключвам в тази стая, нито да те пращам в манастир! Затова просто престани с това промъкване крадешком и с тези тайни, става ли? Веднага!

— Ама аз не съм…

— Напротив, си! Аз съм ти майка, откакто си се родила, и ти гарантирам, че си! Та да разбирам ли, че ти и Ганзи излизате? — изражението на Маура беше дразнещо знаещо.

— Мамо!

— Орла ми каза за мощната му кола — продължи майка й. Гласът й продължаваше да бъде все така гневен и все така изкуствено ведър. А фактът, че Блу си даваше прекрасно сметка, че си го бе заслужила, правеше удара още по-силен. — Не възнамеряваш да го целунеш, нали?

— Мамо, това никога няма да стане! — увери я съвсем искрено Блу. — Нали вече го познаваш?

— Не бях много сигурна дали да караш старо, шумно камаро не е мъжкият еквивалент на това да режеш тениските си и да лепиш картонени дървета по стените в стаята си.

— Повярвай ми, двамата с Ганзи не сме нищо такова! — обясни Блу. — Освен това дърветата не са от картон. От рециклиран брезент са.

— Боже! Околната среда въздъхва облекчено! — Маура напрани нов опит да отпие от коктейла си, но сбърчи нос и изгледа кръвнишки Персефона. Персефона я изгледа съкрушено. След известно мълчание и с вече доста поомекнал тон Маура добави: — И изобщо не съм спокойна, че влизаш в кола без въздушни възглавници.

— Нашата кола също няма въздушни възглавници — изтъкна момичето.

Маура свали един дълъг косъм на Персефона от ръба на чашата си и промърмори:

— Да де, ама ти винаги ходиш с колелото.

Блу се изправи. Нещо й подсказваше, че отзад чорапите й са с полепнали зелени влакънца от канапето.

— Мога ли вече да тръгвам? Загазила ли съм?

— Да, загазила си! Казах ти да стоиш далече от него, а ти не ме послуша! — промърмори Маура. — Просто още не съм решила какво да правя по този въпрос. Чувствата ми са наранени. Консултирах се с няколко човека, които до един ми казват, че имам пълното право да се чувствам наранена. Все още ли забраняват на тийнейджърите да излизат? Или това остана в осемдесетте?

— Ще се ядосам много, ако ми забраниш да излизам — отбеляза Блу, все още разтърсена от болката, която бе причинила на майка си. — Вероятно ще се разбунтувам и ще избягам през прозореца с въже от завързани един за друг чаршафи.