Пророчеството на гарвана

Всички се стълпиха около него, за да разгледат интериора, но, освен сухия, наполовина изяден хамбургер, лежащ на пътническата седалка все така върху хартията, с която е бил увит, нямаше много за гледане.

Тази кола също беше загадка, точно както гласът на Блу на записа. Ганзи имаше чувството, че посланието е насочено конкретно към него.

— Отворете багажника! — извика той.

В багажника имаше сако, а под него чудат предмет, състоящ се от пръчки и пружини. Смръщил чело, Ганзи измъкна съоръжението, като го държеше за най-голямата пръчка. Парчетата заеха местата си, като няколко от тях увиснаха и се завъртяха под главната. Не му трябваше много, за да се досети какво е.

— Това е багета — махало за откриване на вода и енергийни точки — промърмори.

И се обърна към Адам в очакване на потвърждение.

— Съвпадение — изрече Адам. С което имаше предвид тъкмо обратното.

Ганзи се изпълни с онова особено усещане, което го бе сполетяно за първи път на паркинга до пицарията, когато Адам го бе предупредил, че според него и някой друг търси лей линията. Едва тогава осъзна, че Блу и Ноа бяха изчезнали от погледите им.

— Къде са Блу и Ноа?

При споменаването на името й Блу се появи. Прескочи един паднал дънер и се приближи към тях.

— Ноа повръща — съобщи.

— И защо? — възкликна Ганзи. — Да не е болен?

— Ще го попитам — отговори тя. — Веднага щом приключи с драйфането.

Ганзи примигна.

— Както вероятно скоро ще установиш, Ганзи би предпочел израза „еметичен проблем“ — обади се жизнерадостно Ронан.

— А аз мисля, че в случая най-точният израз е „дере се“! — поправи го назидателно момичето.

— Дере ли се? — възкликна Ронан, но без особено притеснение — най-сетне бе станало нещо, което бе от неговата компетенция. — Къде е той? Ноа! — заобиколи мустанга и се насочи към мястото, откъдето се бе появила Блу.

Блу забеляза пръчката в ръцете на Ганзи.

— Това в колата ли беше? Върбова пръчка за намиране на вода?

Той си каза, че не би трябвало да се изненадва на познанията й, макар лично тя да не беше ясновидка, майка й беше, а теоретично погледнато, това бе едно от оръжията на техния занаят.

— Да, в багажника — отговори.

— Но това означава, че и някой друг е търсил лей линията!

От другата страна на мустанга Адам прокара пръсти през пелената от прашец върху колата. Изглеждаше силно обезпокоен.

— И е решил, че линията е по-важна от колата му — изрече мрачно.

Ганзи вдигна очи към върховете на дърветата над главата си, а после отново насочи поглед към скъпата кола. В далечината долови тихите гласове на Ронан и Ноа.

— Мисля, че сега е най-добре да тръгваме — промърмори. — Нуждаем се от повече информация, за да продължим!

Двайсет и седма глава

В утрото на неделния ден Блу се приготвяше да излезе, вече официално раздвоена. Неделите бяха за нея дни за разхождане на кучета. Всъщност неделите и четвъртъците бяха дни за разхождане на кучета, но Блу бе пропуснала последните две седмици, за да бъде с момчетата, и затова сега имаше чувството, че е изминала цяла вечност, откакто не се бе виждала с питомците си. Проблемът бе, че финансите й бяха на изчерпване, а което беше още по-важното, вината, че пренебрегна заповедта на майка си, най-сетне бе започнала да й натежава. В последно време не можеше да събере сили да погледне майка си в очите по време на вечеря, но същевременно не можеше да си представи да се откаже от момчетата. Крайно време беше да намери начин да помири двете неща.

Но първо трябваше да разходи кучетата.

Тъкмо се бе запътила към вратата, когато телефонът в кухнята иззвъня. С чаша мътен ябълков сок в едната ръка и връзките на високите си сандали в другата, тя грабна слушалката и изрече:

— Ало?

— Бих искал да говоря с Блу, ако обичате, стига да е у дома, разбира се.

Това беше непогрешимият, учтив глас на Ганзи, онзи, който той използваше, за да превръща сламата в злато. Очевидно е бил напълно наясно какво рискува с обаждането си тук и очевидно е бил подготвен да говори с някоя друга жена, освен Блу. И въпреки засилващото й се подозрение, че тайната й няма да изтрае още дълго, Блу не беше сигурна как да приеме факта, че той можеше с лека ръка да развали прикритието й.

— Блу се приготвя да разхожда кучетата на другите хора — отговори тя, остави чашата със сока на масата и започна да нанизва сандалите си, притиснала слушалката между ухото и рамото си — И стана много добре, че попаднахте на нея, а не на някого другиго.

— Бях подготвен за тази възможност — изрече Ганзи. Беше странно да го чуе по телефона, гласът му изобщо не звучеше така, както изглеждаше лицето му. — Но въпреки това се радвам, че попаднах директно на теб. Е, как си? Вярвам добре?

„Той не го прави нарочно! Не се прави нарочно на големец!“ напомни си мислено Блу. И си го повтори няколко пъти. А после отговори:

— Вярваш правилно.

— Брилянтно! Виж какво сега, днес Адам е на работа, а Ронан е на църква с братята си, обаче на мен ми се иска да изляза и да… поразгледам — и побърза да добави: — Не в гората, разбира се! Просто си мислех за онази църква на картата ти. Искаш ли да…