Пророчеството на гарвана

— Но от къде на къде върху някакъв случаен камък ще има шега? — попита притеснено.

Самодоволството се бе изпарило от лицето на Ронан. Той докосна думите, проследи посоката на буквите. Гърдите му се надигаха и спадаха, надигаха и спадаха.

— Ронан? — обади се Ганзи.

— Тази шега — започна Ронан, без да отлепя очи от буквите — е в случай че не разпозная собствения си почерк.

Ето какво бе подразнило Адам! Сега, когато разбра истината, вече беше очевидно, че почеркът е на Ронан. Просто изобщо не можеше да го върже с контекста на мястото и времето — думите, изписани върху този скален къс с някакво тайнствено багрило, размаза ни и избелели от стихиите.

— Нищо не разбирам — промълви Ронан. Продължаваше да плъзга пръсти по буквите, напред и назад. Личеше си, че е разтърсен до дъното на душата си.

Ганзи осъзна, че трябва да се стегне. Не можеше да позволи някой от неговата група да бъде изваден от релси. С твърд глас, сякаш бе напълно сигурен, като че ли изнасяше лекция по световна история, той отсече:

— Вече видяхме как лей линиите могат да си играят с времето. Виждаме го и сега, по часовника ми. Времето е гъвкаво. Ти не си бил тук преди, Ронан, но това не означава, че няма да дойдеш по-късно. Минути, или може би дни и години, за да оставиш съобщение за самия себе си. И си добавил една глупост, за да си повярваш, че си бил ти. Защото си знаел, че съществува голяма вероятност времето отново да се огъне, за да се озовеш в даден момент тук и да откриеш написаното.

„Браво на теб, Ганзи!“ — каза си Адам. Ганзи бе сътворил това обяснение, за да даде кураж на Ронан, но за Адам то бе и съвсем логично. Те бяха изследователи, учени, антрополози на историческата магия. И точно това бяха търсили през цялото време.

— Какво пише след шегата? — попита Блу.

— Arbores loqui latine — отговори Ронан. — Дърветата говорят латински.

Това беше безсмислено, вероятно някаква загадка, но въпреки това Адам усети как косъмчетата на тила му се изправят. Всички вдигнаха очи към дърветата, които ги заобикаляха — бяха обградени от хиляди различни нюанса на зеленото, прикрепени към милиони, раздвижвани от вятъра птичи нокти.

— А последният ред? — попита Ганзи. — Последната дума в него не ми прилича на латинска.

— Nomine appelant — прочете Ронан. — Наричайте я с името — и направи пауза. — Кабесуотър8.

Двайсет и шеста глава

— Кабесуотър — повтори Ганзи.

В тази дума имаше нещо невероятно магическо. Кабесуотър. Нещо древно и загадъчно. Това бе дума, която не принадлежеше на Новия свят. Принадлежеше само на магическата гора. Ганзи прочете още веднъж латинския надпис на скалата — след като Ронан бе свършил тежката работа по пренареждането, преводът изглеждаше очевиден — а после, следвайки примера на останалите, огледа дърветата, които ги обграждаха.

„Какво успя да сториш сега? — запита се той. — Къде ги доведе?“

— Предлагам да намерим вода — обади се накрая Блу. — За да накараме енергията да направи онова, за което Ронан каза, че прави по-добре. А после… Мисля, че трябва да кажем нещо на латински.

— Звучи логично — кимна Ганзи, казвайки си, че само на подобно чудато място такова безсмислено предложение би могло да звучи разумно. — Накъде да поемем — да се върнем, откъдето дойдохме, или да продължим напред?

— Напред — изрече Ноа.

И тъй като Ноа рядко изразяваше мнение, неговата дума автоматично натежа. Продължавайки отново напред, те се върнаха назад, а после напред по собствените си следи в търсене на вода. И докато вървяха, листата около тях започнаха да падат, червени, после кафяви и накрая сиви, докато накрая дърветата не оголяха. В сенките се появи скреж.

— Зима — отбеляза Адам.

Всичко това бе невъзможно, разбира се, но, от друга страна, такова бе всичко и преди това. Точно както когато Ганзи бе минавал с Малъри през Езерния регион в Англия — след известно време красотата започваше да става твърде много, за да остане видима.

Беше невъзможно да бъде зима. Ала не по-невъзможно от всичко останало, случило се до този момент.

Петимата бяха спрели до няколко оголели върби на лек склон, под които се виеше мудно плитко поточе. Веднъж Малъри бе казал на Ганзи, че там, където има върби, има и вода. Бе му обяснил, че върбите се размножават, като пускат семената си в движеща се вода, която ги отнася надолу по течението и им позволява да се вкоренят на друг, по-далечен бряг.

— Ето я и водата — промърмори Блу.

Ганзи се обърна към останалите. Дъхът им излизаше на валма от устата им и всички изглеждаха облечени недостатъчно за този сезон. Дори цветът на кожата им не изглеждаше на място — бяха прекалено загорели от слънцето за този безцветен зимен въздух. Като туристи от друг сезон. Даде си сметка, че трепери, но не знаеше дали е от неочаквания зимен студ или от нетърпение.

— Окей — обърна се той към Блу. — Какво искаш да кажем на латински?

Блу се обърна към Ронан.

— Можеш ли просто да им кажеш „здравейте“? Мисля, че е добре като за начало. Учтиво.

По лицето на Ронан се разля обида — учтивостта не беше в негов стил. Обаче изрече на глас: