Пророчеството на гарвана

През прозореца на беемвето Адам подаде очакваната реплика:

— Накъде?

Ганзи грабна раницата си, която го чакаше в краката му, и отсече:

— В гората!

Блу и Адам се спогледаха сащисано.

— Времето лети! — заяви величествено Ганзи, докато минаваше покрай тях по посока на камарото.

Адам отвори вратата на беемвето и Блу отскочи назад изненадано.

— Ти беше ли уведомен за това? — изсъска му тя.

— Нямах никаква представа.

— До три часа трябва да се върнем! — извика Ронан. — Току-що нахраних Резачка, обаче скоро пак трябва да яде!

— Ето защо не бях много вдъхновен от идеята да си имаш дете! — подметна с лека усмивка Ганзи.

Всички се натъпкаха в камарото по силата на навика, макар логиката да подсказваше, че далеч по-удобно за тях би било да вземат беемвето. Ронан и Ганзи се поджавкаха малко за ключовете на колата (както винаги победи Ганзи). Адам, Блу и Ноа се накачулиха върху миниатюрната задна седалка, точно в този ред. Ноа се сви в крайчеца, полагайки отчаяни усилия да не докосва Блу. Адам обаче не си направи чак такъв труд. През първите десет минути на първия ден се бе държал учтиво, но съвсем скоро бе станало ясно, че Блу няма нищо против, когато кракът му докосва нейния.

Адам също нямаше проблеми с това.

Всичко си беше същото като преди, но по някаква неясна причина сърцето на Адам биеше като лудо. По паркинга се носеха свежи пролетни листа, откъснати от дърветата от силния вятър. През дупките на плетената жилетка, която Блу бе облякла, се забелязваше настръхналата й от студ кожа. Тя протегна едновременно двете си ръце, сграбчи здраво ризите на Адам и Ноа и ги придърпа към себе си като одеяло.

— Ноа, ти винаги си студен — отбеляза момичето.

— Знам — отговори безрадостно той.

Адам не беше много сигурен как точно Блу постига това — да третира момчетата като приятели и самите те автоматично да й стават приятели. Според него този доста витиеват начин за изграждане на добри връзки изискваше стабилно количество самоувереност. А усещането, че тя като че ли винаги е била с тях в това търсене на Глендоуър, беше като някаква особена, сладка магия.

Притиснал рамо в облеченото в дупчестата жилетка рамо на момичето, Адам се приведе напред между двете предни седалки и попита:

— Ганзи, нямаме ли парно?

— Когато колата благоволи да запали.

Но двигателят продължаваше само да ръмжи и да вие. На Адам му беше станало толкова студено, че зъбите му буквално тракаха, макар да нямаше никакъв начин температурите да бяха чак толкова ниски. Но той си знаеше, че студът му е отвътре.

— Газ! Дай повече газ! — извика той.

— Това е с газ.

Внезапно Ронан стовари крака си върху стъпилия върху педала на газта десен крак на Ганзи. Двигателят на камарото издаде протяжен вой и включи. Ганзи благодари сухо на Ронан за помощта.

— Сърцето ти — изрече Блу в ухото на Адам. — Усещам го в ръката ти. Нервен ли си?

— Просто не съм много сигурен къде отиваме — прошепна й той.

* * *

Тъй като този път пътуваха с камарото, а не с хеликоптер, им отне доста повече време да стигнат до координатите, които Ганзи бе отбелязал в дневника си. Когато пристигнаха и паркираха колата край празно ваканционно бунгало, решили да извървят пеша останалата част от пътя, установиха, че при облачно небе гората има доста по-различен вид. Гарванът изглеждаше като мъртъв насред тревата в полето, белите черупки на очертанията му приличаха на кости. Дърветата в покрайнините на гората изглеждаха по-високи отпреди — великани дори на фона на извисяващите се до небето върхове на високопланинските гори. В този ограбен от слънце ден всичко тънеше в сянка, даже малката ивица едва набола трева в началото на гората беше много по-мрачна отпреди.

Сърцето на Адам продължаваше все така да пърха. Беше принуден да признае поне пред себе си, че до този момент като че ли изобщо не бе повярвал на свръхестествените обяснения на Ганзи за лей линията, или поне дотолкова, че да ги възприеме вътрешно. А сега се оказваше, че те са реални. Магията съществуваше и Адам все още нямаше никаква представа в каква степен влияе тя на света.

Дълго време всички стояха и се взираха в гората, сякаш бяха изправени пред смъртен враг. Ганзи прокара пръст по долната си устна. Блу обгърна с ръце раменете си, стиснала зъби от студ. Даже Ронан не беше напълно спокоен. Единствено Ноа изглеждаше така, както изглеждаше винаги — с леко прегърбени рамене и отпуснати покрай тялото ръце.

— Имам чувството, че ме наблюдават — обади се първа Блу.

Ганзи отвърна:

— Високите нива на електромагнитното поле са в състояние да породят подобно чувство. Обитаваните от духове къщи често са се оказвали пълни със стари, оголени електрически жици. Високите енергийни нива спокойно могат да оставят човека с усещането, че е наблюдаван. Да го изнервят. Да го объркат и да го направят подозрителен. Енергията си играе с електрическите пътища в мозъците ни.