Пророчеството на гарвана

Хелън беше бясна. Когато Ганзи й беше казал, че седем минути са си истинско чудо, защото би трябвало да са повече от четирийсет, би дал началото на такъв спор, че Ронан, Адам и Блу си бяха свалили слушалките, за да оставят брата и сестрата да се изяснят. Без слушалките, разбира се, тримата пътници на задната седалка бяха лишени от силата на словото. Това би трябвало да породи неловка тишина, но в действителност се оказа, че без разговори е много по-лесно.

— Но това е невъзможно! — възкликна Блу в мига, в който хеликоптерът се бе отдалечил достатъчно от паркинга пред Монмът, за да се чуват. — Не е възможно времето да е спряло, докато бяхме в гората!

— Но не и невъзможно — отвърна Ганзи, насочвайки се към сградата. Дръпна рязко входната врата и изкрещя към мрачното стълбище: — Ноа, вкъщи ли си?

— Напълно вярно — обади се Адам. — Според теорията за лей линиите времето по тях би могло да бъде доста разтегливо понятие.

Това беше един от най-често съобщаваните ефекти на лей линиите, особено в Шотландия. В шотландския фолклор многовековни митове разказваха, че пътниците понякога биха могли да бъдат „отвлечени от пиксите“ или подмамени в неизвестни посоки от разнообразните природни духове. Алпинисти, тръгнали по добре известен маршрут, се оказваха необяснимо изгубени, попадащи в местности, за които те по-късно нямаха спомени как са попаднали там, места, намиращи се на метри или километри от началната им точка, а часовниците им сочеха или само минути, или цели часове, изминали от момента на тръгването им. Като че ли бяха попаднали в някаква извивка на време-пространството.

Енергията на лей линиите със сигурност играеше номера на попадналите около нея.

— Ами онова нещо в дървото? — попита Блу. — Халюцинация ли беше? Или сън?

Глендоуър. Беше Глендоуър. Глендоуър.

Ганзи продължаваше да го вижда. Чувстваше се развълнуван или уплашен, или може би и двете едновременно.

— Нямам представа — отговори. Извади ключовете си и плесна ръката на Ронан, който направи пореден опит да му ги отмъкне. Щеше да позволи на Ронан да кара колата му тогава, когато лятото на Вирджиния замръзне. Многократно бе ставал свидетел на онова, което правеше Ронан със собствената си кола, така че дори самата мисъл какво би сторил той с още няколко десетки конски сили, намиращи се под негово командване, беше немислима. — Но възнамерявам да разбера. Хайде, да тръгваме!

— Да тръгваме ли? Къде? — сепна се Блу.

— Към затвора — изрече с усмивка Ганзи. Другите две момчета вече я бутаха по посока на Прасето. А той се чувстваше като на седмото небе, беше в еуфория. — Или при зъболекаря. Въобще, на някое гадно място.

— Трябва да се върна до… — започна тя, но не довърши. — Нямам представа кога. Може би по някакво разумно време?

— Дефинирай „разумно“ — каза Адам, а Ронан се изсмя.

— Не се тревожи, ще те върнем вкъщи, преди да си се превърнала в тиква! — Ганзи се канеше да добави в края на изречението си „Блу“, но му се стори странно да я нарича така. — „Блу“ някакъв прякор ли е?

Застанала до камарото, Блу го изгледа с присвити очи.

Ганзи побърза да каже:

— Не че името ти не е хубаво. Просто е… необичайно.

— Смахнато — това излезе от Ронан, но той го изрече, докато дъвчеше разсеяно кожените каишки на китката си, което сведе ефекта до минимум.

Блу отговори:

— За съжаление, името ми не е нормално. Не е като „Ганзи“, например!

Той й се усмихна търпеливо. Потри гладката си буза, чиито нелепи опити за косми съвсем наскоро бяха претърпели покушение от неговата ръка, и се загледа изпитателно в нея. Тя стигаше едва до рамото на Ронан, но във всяко друго отношение бе точно толкова впечатляваща, колкото бе и той, със същото недвусмислено присъствие. Оглеждайки хората, насъбрали се около Прасето, Ганзи се изпълни с усещане за невероятна правилност. Сякаш именно Блу, а не лей линията, е била липсващото парченце, от което бе имал нужда през всичките тези години. Сякаш търсенето на Глендоуър не бе започнало истински, преди тя да се присъедини към него. Тя беше точно толкова на мястото си тук, колкото бе и Ронан, колкото бе и Адам, колкото бе и Ноа. В мига, в който всеки от тях се бе присъединявал към групата му, той се бе изпълвал с облекчение. По абсолютно същия начин се бе почувствал и в хеликоптера, когато си бе дал сметка, че гласът от неговия запис е нейният.

Не че нещо й пречеше, разбира се, да си тръгне оттук.

„Няма да си тръгне — каза си той. — Няма начин и тя да не го усеща!“

А на глас изрече:

— Винаги съм харесвал много името „Джейн“.

— Какво? — ококори се Блу. — О, не! Не! Не можеш просто да върнеш и да кръщаваш хората по друг начин само защото не харесваш истинските им имена!