Пророчеството на гарвана

— Персефона. Да, намерението. Но то е за картите — отговори Блу. — Това е при гадаене, когато допускаш някого в главата си, за да виждаш модели от миналото и бъдещето. Не и за риби! Как е възможно намерението да влияе върху рибите? Животът не идва по поръчка!

— Какъв цвят бяха рибите, когато пристигнахме? — попита той.

— Бяха в сребристо и черно или поне така изглеждаха в отражението — Блу разбираше, че Ганзи бе започнал да търси знаци за необяснима магия, но не възнамеряваше да му се поддаде толкова лесно. Синьото и кафявото също биха могли да изглеждат като черно или сребристо, в зависимост от светлината. И въпреки това тя се приближи до него, прикляквайки във влажната трева край изворчето. Под сянката на ръката му рибите бяха до една тъмни и неопределени на цвят.

— Наблюдавах ги и се чудех как са се озовали тук, а после си спомних, че има един вид пъстърва, която обикновено живее в по малките планински потоци — продължи Ганзи. — Ако не се лъжа, викат й дива планинска пъстърва. Реших, че така нещата вече придобиват някакъв смисъл. Може да са били донесени от човек в този извор или в извор, който е по-нагоре по потока. Ето такива неща си мислех. Планинската пъстърва е сребриста отгоре и червена отдолу.

— Окей! — натърти тя.

Протегнатата ръка на Ганзи застина във въздуха.

— Кажи ми, че когато пристигнахме тук, в извора нямаше червени рибки!

Когато тя не отговори, той я погледна. Тя поклати глава. При пристигането им рибките със сигурност не бяха червени.

Той дръпна бързо ръката си.

Миниатюрният рибен пасат се стрелна, за да потърси убежище, но не и преди Блу да забележи, че всяка една от рибките е в сребристо и червено.

И не просто неясно червено, а яркочервено, червено като залеза, червено като сън. Като че ли никога не са били никакъв друг цвят.

— Не разбирам — прошепна тя. Но нещо в нея болеше, като че ли всъщност разбираше, но не можеше да го облече в думи, не можеше да обвие мислите си около него. Имаше чувството, че е част от съня, който сънуваше това място, или че то е част от нейния сън.

— Аз също не разбирам.

И двамата извърнаха едновременно глави към звука на гласа, който идваше вляво от тях.

— Това Адам ли беше? — попита Блу. Изглеждаше странно да пита такова нещо, но тук нищо не беше ясно определено.

И после отново чуха гласа на Адам, този път по-ясно. Той и Ронан стояха от другата страна на изворчето. Точно зад него имаше голям дъб. В ствола на дъба зееше изгнила кухина с размерите на човек. В извора в краката им се виждаше отражението на дървото и на Адам — огледалният образ беше много по-студен и дистанциран, отколкото реалният.

Адам разтри енергично целите си ръце, сякаш бяха замръзнали. Ронан стоеше до него и гледаше през рамо към нещо, което Блу не виждаше от мястото, където се намираше.

— Елате тук! — подкани ги Адам. — Застанете в кухината на това дърво и ми кажете, че не съм започнал да си губя ума!

Местният му акцент беше станал много силен, което, както Блу вече бе започнала да разбира, ставаше само тогава, когато той бе прекалено притеснен, за да успее да го скрие.

Блу надникна в хралупата на дъба. Точно както всички дупки в дървета, и тази изглеждаше влажна, неравна и черна, а дървесният лишей в нея продължаваше да дълбае кората, разширявайки кратера. Ръбовете на входа бяха тънки и назъбени, което превръщаше оцеляването на дървото толкова време в истинско чудо.

— Добре ли си? — попита Ганзи.

— Затворете очи — каза им Адам. Бе скръстил ръце пред гърди, стискайки здраво бицепсите си. Начинът, по който дишаше, напомни на Блу събуждането след кошмар — биещо като лудо сърце, невъзможност за поемане на дъх, крака, които болят от преследване, в което всъщност не си участвал. — След като влезете вътре, разбира се.

— Ти влиза ли там? — обърна се Ганзи към Ронан, който поклати глава.

— Той само ми посочи дървото — поясни Адам.

— За нищо на света не влизам там! — отсече с равен глас Ронан. Изрече го така, че прозвуча като принцип, а не като признак на слабост, точно както бе прозвучал и отказът му да си изтегли карта по време на сеанса.

— Аз нямам нищо против да вляза! — намеси се Блу.

Беше й трудно да си представи, че може да се уплаши, когато е обградена от едно дърво, независимо колко странна би могла да изглежда гората около него. Пристъпи в кухината и се обърна с лице към външния свят. Въздухът в голямата дупка миришеше на влага и затворено пространство. Беше топло и макар Блу да бе наясно, че това трябва да се дължи на процеса на гниене, не можа да се отърси от усещането, че дървото е топлокръвно същество като нея.

Отвън, пред дървото, Адам продължаваше да стои с ръце, кръстосани пред гърди. „Какво, според него, би могло да се случи тук?“.

Тя затвори очи. И почти моментално усети миризмата на дъжд — но не уханието на предстоящ дъжд, а живия, носещ се из въздуха аромат на буря, която се разразяваше точно в този момент, волното дихание на вятър, носещ се през вода. А после осъзна, че нещо докосва лицето й.