Пророчеството на гарвана

— Да, мисля, че е точно това — отговори тя. — Като че ли усилвам нещата, които имат нужда от енергия. Аз съм нещо като ходеща батерия.

— Ти си масата в „Старбъкс“, на която всеки иска да седне — отбеляза замислено Ганзи, продължавайки напред.

— Моля? — запримигва неразбиращо Блу.

— Масата до контакта — поясни през рамо Ганзи. После постави уреда си до ствола на едно от дърветата и започна да следи с интерес резултата.

Адам погледна Блу и поклати глава, а на Ганзи рече:

— Онова, което имам предвид, е, че тя може да превърне всяка една част от лей линията в място, подходящо за ритуала. Хей, да не би да влизаш в гората? Ами Хелън?

— Не са минали две секунди — промърмори Ганзи, въпреки че вече бяха минали много повече. — Но тази идея за енергията определено ми харесва. Обаче има един проблем — възможно ли е енергията на твоята батерия да се изчерпи, Блу? Имам предвид от неща, различни от разговорите за проституция?

Тя не удостои коментара му с непосредствен отговор. Мислеше си за думите на майка си, че няма защо да се страхува от мъртвите, и за това, че Нийви не беше много убедена. Наблюдението в църквата определено й бе отнело нещо, така че бе много вероятно да има и по-лоши последици, които тепърва й предстои да открие.

— Хмм, интересно — промърмори Ганзи и обкрачи миниатюрен поток в края на горичката. Беше по-скоро малко вода, избила на повърхността от някакъв подземен източник, от която тревата беше подгизнала. Но вниманието на Ганзи беше приковано изцяло върху уреда за отчитане на електромагнитни честоти, който държеше директно над водата. Стрелката му бе отхвръкнала до най-високата стойност.

— Хелън! — изръмжа предупредително Адам. Ронан се бе присъединил отново към тях и сега и двете момчета гледаха по посока на хеликоптера.

— Казах, че това е много интересно! — повтори Ганзи.

— А аз казах „Хелън“!

— Само още два метра!

— Ще се ядоса!

По лицето на Ганзи заигра пакостлива усмивка и Блу веднага разбра, че Адам не е в състояние да се противопостави на приятеля си.

— Предупреден си! — изрече само той.

Поточето се процеждаше лениво откъм дърветата, извирайки между два големи храста кучешки дрян. Водени от Ганзи, всички тръгнаха по течението му и навлязоха в гората. Още на втората крачка температурата падна с няколко градуса. Блу не си бе давала сметка колко силно е жуженето на насекомите, докато то не бе заменено от инцидентен писък на птица откъм клоните на дърветата. Това беше красива, стара гора от масивни дъбове и ясени, впили корени сред напукани каменни плочи. Между скалите извираше буйна папрат, по кората на дърветата растеше свеж мъх. Въздухът бе напоен с аромат на зеленина, растеж и вода. Между листата в короните на дърветата играеше златиста светлина. Всичко бе живо, пълно с живот.

— Прекрасно! — възкликна Блу, поемайки си дълбоко дъх.

Коментарът бе отправен към Адам, не към Ганзи, но с периферното си зрение тя забеляза, че Ганзи я поглежда през рамо. Ронан вървеше до него необичайно утихнал, застанал някак си в отбранителна позиция.

— Какво търсим всъщност? — обади се Адам.

С уреда, който го водеше по посока на разширяващия се поток, Ганзи беше като хрътка. Движещата се вода вече бе станала твърде широка, за да бъде обкрачена, и течеше в корито от дребни камъчета, остри парчета скала и, колкото и да не бе за вярване, тук-там черупки от стриди.

— Каквото сме търсили винаги — обади се Ганзи.

— Хелън ще побеснее! — предупреди го Адам.

— Ако толкова побеснее, ще ми изпрати есемес — отсече Ганзи. И за да му докаже, извади телефона от джоба си. А после: — О, не! Няма сигнал!

Предвид планинската местност, в която се намираха, липсата на мобилен сигнал не бе изненадваща, обаче Ганзи се закова на място. И докато четиримата се подредиха в неравен кръг, той започна да преглежда менюто на телефона си. Уредът в другата му ръка вече светеше в кървавочервено. Гласът му прозвуча почти неземно, когато попита:

— Някой от вас носи ли часовник?

За Блу почивните дни от седмицата не бяха време за следене на точния час, така че тя не носеше. Ронан носеше единствено вечните си кожени каишки. Само Адам вдигна ръката си — той носеше евтин на вид часовник с още по-евтина каишка.

— Аз нося — изрече замислено, — но като че ли е спрял.

Без да казва нищо повече, Ганзи обърна дисплея на телефона си към тях. Беше поставен на часовник и на Блу й отне известно време, докато си даде сметка, че нито една от стрелките на този часовник не помръдва. После дълго време четиримата просто стояха и не отлепяха погледи от стрелките на този часовник. Сърцето на Блу отброяваше всяка секунда, която часовникът пропускаше.

— Дали е, защото… — започна Адам, но после спря. И пак опита:

— Да не би електричеството в него да се влияе от енергията на линията?

— А твоят часовник? — сряза го презрително Ронан. — Твоят механичен часовник?!

— Вярно — кимна Ганзи. — Иначе телефонът ми работи. Единствено времето е… Чудя се дали не е…

Ала отговори липсваха и всички знаеха това.

— Искам да продължим! — отсече изведнъж Ганзи. — Още мъничко навътре в гората.