Пророчеството на гарвана

Изчака, за да чуе дали някой няма да поиска да го спре. Никой не каза нищичко и той тръгна напред, стъпвайки върху голяма каменна плоча, следван плътно от Ронан. Адам погледна въпросително Блу, питайки я с очи: „Добре ли си?“.

Тя наистина беше добре, но по начина, по който беше, преди да се качи в хеликоптера. Не че се беше уплашила от ярко примигващите лампички на уреда за електромагнитни честоти или от отказващия да работи часовник на Адам — просто тази сутрин, докато се събуждаше, не бе очаквала в същия този ден да попадне на място, където времето вероятно бе спряло.

Блу протегна ръка.

Адам я пое без всякакво колебание, като че ли през цялото време я бе очаквал да го направи. А после тихичко и само на нея прошепна:

— Сърцето ми бие като лудо!

Странното бе, че не вплетените му в нейната ръка пръсти бяха онези, които я разтърсиха най-силно, а мястото, където топлите им китки се срещаха над дланите им.

„Налага се да му кажа, че не трябва да ме целува“ — помисли си тя.

Но все още не. Точно сега единственото й желание бе да усеща кожата му до своята кожа, пулсовете и на двамата — забързани и несигурни.

Хванати ръка за ръка, те започнаха да се катерят след Ганзи. Дърветата ставаха все по-големи и по-големи, някои от тях преплетени едно в друго, образуващи стволове като замъци, с кулички и бойници. Балдахинът на пищните корони се извисяваше високо над главите им, шумолящ и изпълнен с почитание. Всичко беше зелено, зелено, зелено. Някъде пред тях се чуваше плисък на вода.

В един кратък миг на Блу й се стори, че долавя музика.

— Ноа?

Гласът на Ганзи прозвуча безнадеждно. Беше спрял до могъщ бук и се оглеждаше неуверено. Когато го настигнаха, Блу забеляза, че бе спрял край брега на планински извор, подхранващ потока, който следваха. Изворът беше с дълбочина само няколко сантиметра, бистър като сълза. Водата беше толкова прозрачна, че просто подканяше да бъде докосната.

— Стори ми се, че чух… — започна Ганзи, но не довърши, изведнъж забелязал хванатите ръце на Адам и Блу. И по лицето му отново се изписа озадаченост от тази сцена. Адам стисна ръката й по-силно, макар, според нея, да не си даваше сметка какво прави.

Това също беше вид безсловесен разговор между момчетата, макар надали някой от тях знаеше какво се опитва да каже.

Накрая Ганзи се обърна отново към изворчето. Индикаторът на уреда в ръката му беше буквално почернял. Той приклекна и плъзна свободната си ръка по повърхността на водата. Пръстите му бяха разперени, на милиметри от повърхността. Под ръката му водата се раздвижи и потъмня и Блу осъзна, че там има хиляди миниатюрни рибки. Те проблясваха в сребристо и черно, докато се движеха, устремени към бледата сянка, която хвърляше той.

Адам изрече:

— Откъде са се взели тези риби тук?

Потокът, който бяха проследили в гората, беше прекалено плитък за риба, а изворът, до който бяха стигнали, изглеждаше като да се подхранва от дъждовете от високите части на планината. А рибата не падаше от небето.

Ганзи отговори:

— Нямам представа.

Рибките се гмуркаха една под друга, отдадени на непрестанно движение, миниатюрни енигми. И на Блу отново й се стори, че чува музика, но когато вдигна очи към Адам, реши, че вероятно е бил просто звукът от дишането му.

Ганзи ги погледна в очите и по изражението му тя разбра, че той е влюбен в това място. Видимото му изражение излъчваше нещо ново — не чистата и неподправена радост от намирането на лей линията или пакостливото удоволствие от това да дразни Блу. В изражението му Блу разпозна необяснимото щастие, което идваше от това да обичаш нещо, без да знаеш защо го обичаш, онова странно щастие, което понякога беше толкова могъщо, че тежеше като тъга. Същото чувство, което изпитваше и тя, когато вдигаше очи към звездите.

И изведнъж, просто ей така, той заприлича още повече на онзи Ганзи, когото тя бе зърнала в църковния двор, и Блу осъзна, че няма сили да продължи да го гледа.

Издърпа ръката си от ръката на Адам и се приближи до бука, до който бе застанал Ганзи. Прескочи много внимателно подалите се над земята преплетени корени на дървото и постави длан върху гладката, сива кора. Също като бука в задния двор на къщата й, и кората на този бук беше студена като зима и странно успокояваща.

— Адам!

Това беше гласът на Ронан и тя чу стъпките на Адам как се насочват предпазливо и бавно покрай извора в неговата посока. Звукът на счупени съчки затихна с отдалечаването му.

— Не мисля, че тези риби са реални — изрече тихо Ганзи.

Изявлението беше толкова абсурдно, че Блу се обърна, за да го погледне. Бе започнал да потапя ръката си в извора и да я вади, наблюдавайки внимателно водата.

— Мисля, че са тук, защото аз си помислих, че трябва да има риби — допълни той.

— Окей, Господи! — подметна саркастично Блу.

Той пак размърда ръка във водата и тя за пореден път видя стрелкащите се насам-натам рибки. Макар и колебливо, той продължи:

— Какво беше онова нещо, което каза онази жена на сеанса? С дългата коса? Каза, че всичко било във… възприятието? Или май беше намерението?