Пророчеството на гарвана

След онзи първи ден с тях започна да идва и Ноа, което също зарадва много Адам, защото Ноа и Блу се разбираха изключително добре. Ноа имаше невероятен нюх за характерите на хората. Но, освен това беше свенлив и непохватен, и обикновено дотолкова невидим, че много лесно би могъл да бъде игнориран или превърнат в посмешище. Но Блу не само бе мила към него — двамата действително се разбираха изключително добре. И колкото и невероятно да звучеше, това бе огромно облекчение за Адам, който имаше неловкото усещане, че присъствието на момичето сред тях е преди всичко негово дело. Вече толкова рядко вземаше решенията си без Ганзи, Ронан или Ноа, че бе започнал да се съмнява в преценката си, ако му се наложеше да прави нещо сам.

Дните се нижеха бързо и неусетно, докато петимата правеха какво ли не, само не и да се върнат край странния извор и дървото на виденията. Ганзи продължаваше да повтаря: „Имаме нужда от повече информация!“.

Адам сподели веднъж с Блу:

— Мисля, че той се страхува от онези неща там.

Защото самият той действително се страхуваше. Всеобхватното видение, което бе получил в хралупата на дъба, непрекъснато нахлуваше в мислите му. Ганзи мъртъв, умиращ заради него. Блу наблюдава Адам шокирано. Ронан, приклекнал край Ганзи, дълбоко нещастен, ръмжащ: „Е, вече доволен ли си, Адам? Това ли искаше да стане?“.

Сън ли беше това? Или пророчество?

Ганзи каза на Адам:

— Нямам представа какво е.

В исторически план тази фраза се бе доказала като отличен начин да изгубиш уважението на Адам. Единственият метод да противостоиш на признанието, че не знаеш нещо, бе да го допълниш автоматично с думите: „Но ще се постарая да разбера“. Адам не оставяше на другите много време да разберат — само толкова, колкото би дал на себе си. Ала Ганзи никога не го беше предавал. И той си знаеше, че двамата наистина ще разберат за какво става въпрос. Само дето този път самият Адам не бе много убеден, че иска да узнае.

Към края на втората седмица за момчетата вече бе станало традиция да изчакват Блу след края на училищния ден, за да поемат след това заедно на поредната мисия, която Ганзи им беше поставил. Беше облачен пролетен ден, който се усещаше по-скоро като есен — студен, влажен и стоманеносив.

Докато чакаха, Ронан реши най-сетне да научи Адам как да превключва ръчно скоростите. В продължение на няколко минути всичко като че ли вървеше добре, защото беемвето имаше мек съединител, Ронан даваше кратки и ясни указания, а Адам бе благодарен ученик, необременен от голямо его.

Сгушени под козирката на сградата, Ганзи и Ноа наблюдаваха от безопасно разстояние как Адам прави все по-големи и по-големи кръгчета по паркинга. От време на време през отворените прозорци на беемвето достигаха окуражителните им възгласи.

А после — нещо, което на някакъв етап се очакваше да се случи — Адам задави колата. Беемвето беше великолепен звяр, когато се стигнеше до задавяне — демонстрираше го с много шум и смъртни спазми. Седнал на пътническата седалка, Ронан започна да псува Адам. Беше продължителна, сложна ругатня, включваща всички възможни забранени думи на света, често под формата на сложни словосъчетания. И докато седеше и съзерцаваше виновно ръцете в скута си, Адам си мислеше, че в гласа на Ронан имаше нещо музикално, докато псуваше, някаква внимателна и любяща прецизност в начина, по който подреждаше думите, някаква особена, мрачна поезия. Язвителността в тона му бе далеч по-слабо осезаема, отколкото, когато не ругаеше.

Накрая Ронан завърши с изречението:

— По дяволите, Париш, внимавай, човече! Това не ти е онази хонда „Сивик“ на майка ти от 1971 година!

Тук вече Адам вдигна глава и изрече:

— Започват да произвеждат „Сивик“ чак през 1973 година.

Откъм пътническата седалка се чу гневно ръмжене, но преди Ронан да успее да нанесе удара си, и двамата чуха през прозорците с любезния глас на Ганзи:

— О, Джейн! Вече бях започнал да си мисля, че днес няма да се появиш. Ронан тъкмо наставлява Адам.

Блу, с коса, развяна от вятъра във всички посоки, пъхна глава през прозорчето на шофьора. Колата се изпълни с ухание на липи цветя. И докато Адам каталогизираше този аромат в умствения си файл на нещата, които правеха Блу привлекателна, тя изрече весело:

— Изглежда върви добре, а? Нормална ли е тази миризма, между другото?

Без да каже и думица, Ронан излезе от колата и трясна вратата.

Ноа се материализира неусетно до Блу. Изглеждаше щастлив и изпълнен с обожание, също като лабрадор. В мига, в който я бе зърнал за първи път, Ноа почти моментално бе решил, че би сторил всичко на този свят заради Блу — факт, който би накарал Адам да настръхне, ако беше някой друг, а не Ноа.

Блу позволи на Ноа да потупа лекичко шантавите непокорни кичури на косата й — нещо, което Адам също би желал да направи, но усещаше, че дошъл от него, този жест би означавал нещо съвсем различно.

— Окей, да тръгваме, хора! — подвикна Ганзи. И разигра истински театър, очаквайки някой да го попита къде ще ходят — започна да разлиства замислено дневника си, да поглежда часовника си, да оглежда небето.