Пророчеството на гарвана

Ноа вдигна глава чак до върховете на дърветата, загледан в бавно движещите се върхове на дърветата. Инстинктът на Адам го накара да стори точно обратното — той започна да търси движение между стъблата на дърветата. По едно време изрече:

— Но влиянието може да бъде двупосочно. Високите енергийни стойности биха могли да дарят призраците със силата, от която се нуждаят, за да се материализират, нали така? Следователно много по-вероятно е да бъдеш наблюдаван или преследван от духове, ако се чувстваш наблюдаван и преследван от духове.

— Но пък водата влияе обратно на този процес — изтъкна Ганзи. — Превръща електромагнитните вълни и енергията в позитивно усещане.

— Оттук — вметна Ронан, за да не остане по-назад — и всички онези глупости за целебни извори!

Блу потри ръце и отсече:

— Прекрасно! Обаче водата е там, вътре, а не тук, отвън! Влизаме ли?

Дърветата въздъхнаха. Ганзи присви очи.

— Поканени ли сме? — обади се Адам.

— Мисля, че обикновено сам се поканваш — отвърна Ноа и влезе първи в гората.

Ронан промърмори вбесено, вероятно защото Ноа (нерешителният Ноа, моля ви се!) се оказа с повече кураж от всички тях. И се гмурна веднага след него.

— Почакайте! — извика Ганзи, поглеждайки часовника си. — Сега е 16:13 часа! Трябва да го запомним за по-късно!

И пое след Ноа и Ронан.

Сърцето на Адам заби като лудо. Блу протегна ръка и той я пое „Само не чупи пръстите й!“ — напомни си мислено.

И двамата влязоха в гората.

Под величествените корони на дърветата бе по-тъмно и от полето. Сенките под падналите стволове бяха черни като нощта, а самите дървета бяха оцветени в шоколадово, въгленовочерно, оникс.

— Ноа! — прошепна Ганзи. — Ноа, къде отиде?

— Никъде не съм отишъл — дойде гласът на Ноа, обаче зад тях.

Адам се завъртя на пета, стиснал здраво ръката на Блу, но зад него нямаше нищо друго, освен клони, потрепващи под лекия бриз.

— Какво видя? — попита Ганзи. Когато Адам се обърна напред, Ноа се намираше точно пред Ганзи.

Играе си с електрическите пътища в мозъците ни.

— Нищо — смотолеви Адам.

Ронан — приведена черна сянка на няколко метра пред тях, попита:

— Къде отиваме сега?

„Където и да е, само не при онова дърво! — помисли си Адам. Не искам да го виждам повторно за нищо на света!“

Ганзи опипа пръстта за знаци от потока, по чието течение бяха тръгнали преди. После изрече:

— Предполагам по същия път. Точното преповтаряне на експеримента пресъздава наново условията, нали така? Обаче днес потокът е доста по-плитък. Едва се забелязва. Не беше далече оттук, нали?

Бяха вървели по течението на плиткия поток само няколко минути, когато стана ясно, че пейзажът наоколо им е напълно непознат. Дърветата бяха високи, тънки и вретеновидни, до едно наклонени сякаш от силен вятър. Под рехавата почва под краката им се забелязваха огромни скални пукнатини. Нямаше и следа нито от коритото на потока, нито от изворчето, нито от дървото на виденията.

— Насочени сме в погрешна посока — отбеляза Ганзи.

Тонът му беше едновременно равен и обвинителен, като че ли самата гора бе виновна за това.

— Освен това — изтъкна Блу, пускайки ръката на Адам, — забелязахте ли дърветата?

На Адам му трябваше известно време, докато осъзнае какво има предвид тя. Част от листата, които се държаха за клоните, бяха все още бледожълти, но сега това бе жълтото на есента, не на пролетта. Повечето от листата, които ги обкръжаваха, бяха в размитите червеникави и зеленикави цветове на късната есен. А опашните листа в краката им бяха кафяви и оранжеви, листа, умъртвени от ранните слани на една зима, която не би трябвало да бъде близо.

Адам бе разкъсан между почуда и силна тревога.

— Ганзи — изрече, — какво показва часовникът ти?

Ганзи обърна ръката си и отговори:

— Часът е 17,27. Секундарната стрелка продължава да се движи.

За малко повече от един час бяха минали през два сезона. Адам улови погледа на Блу. Тя поклати глава. Какво друго можеше да направи?

— Ганзи! — извика Ноа. — Тук има някакъв надпис!

Ноа стоеше от другата страна на голям скален къс, който стигаше до брадичката му. Повърхността на камъка беше неравномерна и напукана, и изпъстрена с линии като скиците на леите, които обичаше да си драска Ганзи. Ноа посочи към няколко десетки думи, изписани в долната част на скалния къс. Каквото и мастило да бе използвал авторът, то вече беше избеляло и неравно — черно на някои места, тъмносиньо на други.

— На какъв език е това? — попита Блу.

— На латински — отговориха едновременно Ронан и Адам.

Ронан приклекна до камъка.

— Какво пише? — попита Ганзи.

Очите на Ронан се стрелкаха наляво и надясно, докато оглеждаше написаното. И после най-неочаквано се ухили самодоволно.

— Това е шега. Поне първата част. Латинският е доста тромав.

— Шега ли? — възкликна Ганзи. — Какво пише?

— На теб може и да не ти се стори смешно.

Латинският от надписа беше труден, затова Адам се отказа да го чете. Обаче нещо в самите букви не му даваше мира. Нещо, което не бе в състояние да определи. Може би самата форма на буквите…