Пророчеството на гарвана

— Не! — извика Ганзи. Нещо в него се бе стягало и стягало, и стягало, докато се осмели да зададе този въпрос. Мислеше си, че научаването на отговора ще го успокои, но това не стана. Всички останали го наблюдаваха внимателно и той не знаеше точно защо. Може би имаше нещо необичайно в изражението му. Поне така го усещаше. Извърна очи от тях и промърмори: — Много е студено тук. Valde frigida. Как се излиза оттук? По кой път? Моля? Amabo te, ubi exitum?

Дърветата зашепнаха и засъскаха и Ганзи си даде сметка, че до този момент е грешал — може би през цялото време е бил само един глас, а не много. И сега, като се замислеше, си даваше сметки, че не е много сигурен дали го е чул високо, по нормалния начин, или през цялото време не е звучал само в главата му. Това беше обезпокоителна мисъл, която го разсея и той не чу всичко. Наложи се Ноа да му помогне да си припомни всяко нещо, което бе казано от дърветата, а на Ронан му се наложи да помисли дълго, докато успее да преведе думите.

— Извинявайте, обаче е доста трудно — промърмори по едно време той. Беше се концентрирал твърде силно, за да си напомня да изглежда хладен и намусен. — Казват, че… че трябва да се върнем назад през сезоните. Срещу… пътя. Линията. Казват, че ако се върнем по потока и завием наляво при големия… чинар? Platanus? Да, мисля, че е чинар. А после ще открием нещо, което според тях искаме да открием. След това ще можем да излезем от гората и да намерим пътя си към… към нашия ден. Не съм много сигурен. Пропуснах някои части, но мисля… Съжалявам!

— Всичко е наред! — усмихна му се Ганзи. — Справяш се повече от добре! — а после с по-тих глас се обърна към Адам: — Мислиш ли, че трябва да го направим? Може ли да им се има доверие?

Сбърченото чело на Адам подсказваше, че тази мисъл бе хрумнала и на него, но той отговори:

— Имаме ли друг избор?

— Мисля, че трябва да им се доверим — намеси се Блу. — Познаха мен и Ронан. Някак си. А скалата не ни предупреди да не им вярваме, нали така?

Доводите й бяха основателни. Почеркът на Ронан, постарал се максимално да им докаже произхода си, им бе дал ключа към общуването с дърветата, а не предупреждение да не го правят.

— Хубаво, връщаме се! — отсече Ганзи. — Внимавайте да не се подхлъзнете! — А после извика: — Gratias. Reveniemus.

— Какво им каза? — попита Блу.

Вместо него отговори Адам:

— Благодаря. И че ще се върнем.

Не беше никак трудно да следват указанията, които им бе превел Ронан. Тук потокът беше доста широк, а водата между замръзналите му брегове — студена и бавна. Следвайки го, те продължиха надолу и постепенно въздухът около тях започна да се затопля. Тук-там по клоните на дърветата се появиха червени листа и към момента, когато Блу им посочи огромен чинар, чийто белеещ се ствол в бяло и сиво бе твърде голям, за да може да бъде обгърнат с две ръце, вече се намираха с горещите обятия на лятото. Листата бяха сочни и зелени, движещи се постоянно едно срещу друго, постоянно шумолящи. Дори и сега да имаше някакъв глас, Ганзи не беше много сигурен, че ще успее да го чуе.

— Преди пропуснахме лятото — изтъкна Адам. — Имам предвид на идване, когато минахме по другия път. Преминахме директно на есен.

— Магически комари! — промърмори Ронан, плясвайки ядно ръката си. — Велико място, а?

Следвайки напътствията на гласа, при този огромен чинар те завиха наляво. Ганзи се чудеше какво ли е онова, което дърветата си мислеха, че те искат да намерят. Според него имаше само едно нещо на този свят, което той търсеше.

А после дърветата се разтвориха и им показаха приятна горска полянка, и веднага стана очевидно какво бе имал предвид гласът.

Насред полянката, съвсем не на място сред тази гора, стоеше изоставена кола. Червен мустанг. По-нов модел. Първоначално им се стори, че е покрит с кал, но при по-внимателен оглед стана ясно, че е покрит с пластове цветен прашец и опадали листа. Листата се бяха събрали най-вече в отвора между капака и предното стъкло, както и под спойлера, около чистачките и около гумите долу. Под колата растеше млада фиданка и вече се увиваше около предния калник. Картината напомняше на старо корабокрушение, на древни лодки, превърнати в коралови рифове от капризите на времето.

Зад колата се простираше обрасъл с висока трева черен път, който очевидно извеждаше от гората. Сигурно това беше пътят, за който им бяха казали дърветата.

— Труфила! — възкликна презрително Ронан, сритвайки една от гумите.

Мустангът имаше масивни, скъпи гуми и сега, когато Ганзи се загледа по-внимателно в него, видя, че колата е претърпяла стабилно тунинговане след излизането си от завода — широки лайстни, нов спойлер, матирани прозорци, уширен ауспух. „Новите пари — би казал баща му — парят в джобовете.“

— Вижте! — извика Адам и плъзна пръст по праха върху задното стъкло. До стикера на поп пънк групата „Блинк-182“ се виждаше винетка на „Алионби“.

— Логично — промърмори Блу.

Ронан дръпна шофьорската врата и тя се отвори веднага. Той се изсмя остро и отбеляза:

— Даже има един мумифициран хамбургер!