Пророчеството на гарвана

Блу върна в жабката регистрационния талон на колата и някакво праисторическо парче сушен бут, а след това огледа другия предмет, изсипал се в скута й. Беше епипен — спринцовка, предназначена да рестартира сърцето на човек, получил остра алергична реакции. За разлика от срока на годност на сушения бут, този на спринцовката все още не беше изтекъл.

— На кого е тази спринцовка? — попита тя.

Но Ганзи вече беше излязъл от колата и се протягаше, сякаш бе престоял зад волана цяла вечност, а не само трийсетина минути. В едната си ръка държеше своя верен уред за измерване на електромагнитните вълни. Блу не можа да не забележи, че той има впечатляващи мускули на ръцете — вероятно имаха пряка връзка със стикера на отбора по гребане на „Алионби“, който бе забелязала и жабката. Той я погледна през рамо и отвърна небрежно:

— Моя е. След като затвориш жабката, трябва да бутнеш резена надясно, за да се заключи.

Тя изпълни препоръката му и наистина — жабката най-сетне се заключи, приютила на сигурно място важната спринцовка против алергии.

От другата страна на колата Ганзи надигна глава, за да огледа небето — изпълнено с градоносни облаци, които бяха като живи същества, движещи се кули. В далечината, на хоризонта, облаците бяха придобили същия цвят като синьото било на планината. А пътят, по който бяха дошли дотук, беше като пъстра река на синьо-зелени петна, виеща се по посока на града. Непряката светлина на слънцето, достигаща до тях през облаците, беше много особена — почти жълта, уплътнена от голямата влага. С изключение на птиците наоколо не се чуваше никакъв друг звук, освен бавното, далечно търкаляне на гръмотевиците.

— Надявам се бурята да ни изчака — отбеляза той.

И закрачи към порутената църква. Както Блу вече бе имала възможността да установи, така Ганзи стигаше до местата, към които се беше запътил — крачейки. Ходенето беше за простосмъртните.

Секунди по-късно тя застана до него и подобно на стотици други пъти преди, така и сега установи, че на дневна светлина църквата изглежда много по-призрачна от обикновено. Вътрешността й, разположена между срутените стени и изпъстрена с паднали части от покрива, бе превзета от трева до коленете и фиданки, високи колкото момичето. Не се забелязваха никакви следи нито от пейките на богомолците, нито от самите богомолци. В цялата тази обстановка имаше нещо безрадостно и безсмислено — смърт без задгробен живот.

Спомни си как преди седмица бе стояла на същото това място, но с Нийви. Това я накара да се запита дали Нийви действително търси баща й и ако е така, какво възнамерява да прави, ако го открие. Сети се за духовете, които влизаха в църквата, и се зачуди дали Ганзи…

— Имам чувството, че съм бил тук и преди — изрече до нея Ганзи.

Блу не знаеше какво да му отговори. Вече му беше казала едната част от истината за нощта преди Деня на свети Марко и не беше много сигурна дали би било правилно да му каже и другата половина. И което беше още по-важното, тя не бе убедена, че тази част е вярна. Застанала сега до този млад мъж, който си беше съвсем жив и здрав, тя не можеше да си представи, че след по-малко от година той ще бъде мъртъв. Беше облечен в скъпа затворена риза с къси ръкави и й се струваше невъзможно някой, който е облечен в подобна риза, да се спомине от нещо друго, освен от инфаркт на осемдесет и шест годишна възраст, може би на игрището за поло.

Вместо това попита:

— Какво прави сега твоят магнитометър?

Ганзи обърна уреда към нея. Беше го стиснал толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели, набъбнали като възли под кожата му. По повърхността на машинката проблясваха червени светлинки.

— Полудя. Същото като в гората — отговори.

Блу се огледа предпазливо. По всяка вероятност всичко това беше частна собственост, дори земята, върху която се намираше църквата, но районът зад нея изглеждаше някак си по-усамотен.

— Ако тръгнем натам, има много по-малка вероятност да ни прострелят за навлизане в чужда собственост. А не можем да се покрием заради ризата ти.

— Аквамаринът е прекрасен цвят и няма да позволя да ми бъде вменявано чувство за вина, задето го нося! — отсече важно Ганзи. Но гласът му беше изтънял и сега той отново се обърна и огледа църквата. Точно в този момент й се стори много по-млад от всякога, с присвити очи, разрошена коса, неовладени черти на лицето. Млад и, колкото и да изглеждаше необичайно, уплашен.

Блу си помисли: „Не мога да му кажа! Никога няма да мога да му кажа. Просто трябва да се постарая да го предотвратя!“.

А после Ганзи, възвърнал отново чара си, махна с ръка по посока на лилавата й туника и отсече:

— Води, Патладжанче!

Тя вдигна една здрава пръчка, в случай че в тревата имаше змии, и пое напред. Въздухът миришеше на дъжд и земята се разтресе от поредната гръмотевица, но не заваля. Машинката в ръката на Ганзи не спираше да мига — само премина към оранжево, когато се отдалечиха твърде много от невидимата линия.

— Благодаря, че дойде с мен, Джейн — обади се Ганзи.