Пророчеството на гарвана

— Чух глас. Беше по-скоро шепот. Никога няма да забравя какво ми каза! Каза ми: Ще живееш заради Оуайн Глиндур. Някой друг по лей линията умира, макар че не би трябвало да умира, и затова ти ще живееш, макар че не би трябвало да живееш.

Блу не отвърна нищо. Въздухът буквално се свлече върху тях.

— Казах на Хелън. Тя заяви, че било халюцинация — Ганзи отметна от лицето си една увиснала от дървото лоза. Тук храсталакът се сгъстяваше, дърветата се сближаваха все повече и повече. Може би трябваше да се връщат. Гласът му беше много особен. Официален и уверен, когато добави: — Но не беше халюцинация!

Това беше онзи Ганзи, който бе писал в дневника. Истината за магията я обгърна, облада я.

— И това е достатъчно, за да прекараш целия си живот в търсене на Глендоуър? — попита тя.

— След като Артур е разбрал, че Граалът наистина съществува, можел ли е да не тръгне да го търси? — контрира въпроса й с въпрос Ганзи.

Над главите им се чу отново грохот на гръмотевица, като гладното ръмжене на невидим звяр.

Блу изрече:

— Това не е никакъв отговор.

Без да я поглежда в очите, той отговори с непознат за нея глас:

— Имам нужда от това, Блу.

Лампичките на уреда в ръката му изведнъж изгаснаха.

Едновременно облекчена да се завърне отново на здравата почва на реалността и разочарована, че не може да надникне по-дълбоко в истинския Ганзи, Блу докосна уреда:

— Да не би да се отместихме от линията?

Върнаха се няколко метра назад, но машинката отказа да се включи.

— Да не би батерията да е свършила? — предположи момичето.

— Не знам как да проверя — промърмори Ганзи и за всеки случай изключи, а после отново включи уреда.

Блу протегна ръка и пое уреда. В мига, в който го докосна, лампичките изригнаха в червено като празнична заря. Наситено червено, а не примигващо. Тя се завъртя наляво-надясно. Оранжево вляво, червено вдясно.

Очите им се срещнаха.

— Вземи си го — промърмори тя.

Но в мига, в който уредът се озова обратно в ръцете на Ганзи, лампичките му автоматично изгаснаха. А когато гръмотевицата пак раздра небето и земята, съблазнителна и стихваща, тя почувства, че стихията е вложила в треперенето й нещо, което дори след отминаването на звука не спира.

— Все още продължавам да мисля, че има логично обяснение за всичко това — каза Ганзи. — Но е факт, че от цяла седмица не показва нищо.

Според Блу действително имаше логично обяснение и то беше следното — Блу усилваше нещата. Само дето точно в този момент нямаше никаква представа какво усилва.

Въздухът отново бе разтърсен от грохот на гръмотевица. От слънцето нямаше и следа. Единственото, останало около тях, бе натежалият зелен въздух, който ги обграждаше.

— Но накъде ни насочва? — попита учудено Ганзи.

Оставяйки се на яркочервената светлинка да ги води, Блу пристъпи колебливо сред дърветата. Бяха направили само няколко крачки, когато машинката пак замря. И никакво количество смяна на ръцете и манипулации не бе в състояние да я накара отново да се събуди.

Двамата стояха един срещу друг, загледани в машинката между тях. С приведени глави, не откъсващи очи от тъмните в момента лампички.

— И сега какво? — обади се Блу.

Ганзи се вгледа внимателно в земята между краката си, точно под уреда.

— Отстъпи! Там има…

— Господи! — извика Блу и отскочи от Ганзи. А после пак: — Боже мой!

Но не успя да довърши мисълта си, защото току-що бе отскочила от нещо, което ужасно много приличаше на човешка раменна кост. Ганзи приклекна първи и бръсна листата, покрили костта. И наистина — до първата раменна кост се появи втора. Малко по-надолу се виждаше мръсен ръчен часовник. Всичко изглеждаше като нагласено — скелет в гората.

Това не може да е истина!

— О, не! — извика Блу. — Не пипай! Пръстови отпечатъци!

Но трупът отдавна бе преминал етапа, в който би могъл да помогне с пръстови отпечатъци. Костите бяха чисти като на музеен експонат, плътта — отдавна изгнила и смесила се с пръстта. Бяха останали само отделни нишки от дрехата, която някога бе носил този човек. Повдигайки внимателно листата, Ганзи разкри целия скелет. Лежеше свит, единият крак беше сгънат, а ръцете разперени от двете страни на черепа в застиналия миг на трагедията. Времето бе пощадило някои елементи и отнело друго — часовникът бе тук, но ръката липсваше. Ризата я нямаше, но вратовръзката беше останала, надиплена над хълмовете и долчинките на свилите се прешлени на гръдния кош. Обувките бяха мръсни, но недокоснати от стихиите. Чорапите също бяха останали в кожените обувки, подобно на високи до глезените чували за костите на краката.

Бузата на черепа беше размазана. Блу се запита дали това не бе причината за смъртта на непознатия човек.

— Ганзи — прошепна по едно време с равен глас, — но това е било дете! Дете от „Алионби“!

И посочи към гръдния кош. Паднала между две ребра, се виждаше емблемата на „Алионби“ — синтетичните нишки на бродерията се бяха оказали недосегаеми за времето.