Пророчеството на гарвана

— Мен лично не ме интересува — отбеляза Ронан. Плъзна пръст, но главичката на Резачка и в отговор тя наклони човчица. Това беше странен момент от една още по-странна вечер и ако се бе случил предишния ден, Адам със сигурност щеше да си каже, че рядко става свидетел на подобна нежност от страна на Ронан.

Ганзи започна да обстрелва и двамата с въпроси:

— Той плаща ли наем? Кога се нанесе тук? Задавали ли сте си някога този въпрос?

Ронан поклати глава и отбеляза замислено:

— Пич, ти вече прескочи всякакви граници. Какъв ти е проблемът, човече?

— Прекарах целия следобед в полицията — каза Ганзи. — С Блу отидохме до църквата и…

В този момент ревността заби жилото си в Адам, дълбоко и неочаквано. Парещата рана, която разтвори, изобщо не ставаше по-малко болезнена от съзнанието, че самият той не бе напълно наясно какво я бе причинило.

Ганзи продължи:

— Какво сте ме зяпнали така и двамата? По-важното е следното — открихме труп! Напълно изгнил, до кости. И знаете ли чий беше този труп?

Ронан впи очи в очите на Ганзи.

Адам се почувства така, сякаш бе сънувал отговора на този въпрос.

Зад тях вратата на апартамента внезапно се затвори с трясък.

Те се завъртяха едновременно към нея, но не видяха нищо — само потрепването на ъгълчетата на картите от стената подсказваше, че въздухът се бе раздвижил.

Момчетата се вторачиха в едва доловимите движения на хартията, заслушаха се в ехото от тряскането.

Нищо не помръдваше. По кожата на Адам пролазиха тръпки.

— Моят — изрече Ноа.

Всички се завъртяха като един.

Ноа стоеше на прага на стаята си.

Кожата му беше бледа като пергамент, а очите му — сенчести и неясни, както изглеждаха винаги след смрачаване. На лицето му се виждаше вездесъщото петно, само дето сега то приличаше по-скоро на пръст или кръв, или може би на кухина, на кости, смазани под кожата му.

Ронан изпъна рамене и изрече:

— Стаята ти беше празна. Току-що погледнах.

— Казах ти — прошепна Ноа. — Казах на всички ви. Но вие не ми обърнахте внимание.

Адам затвори очи и остана така известно време.

Ганзи, отново напълно овладян, огледа обстановката. Най-важното, което изискваше от живота, бе наличието на факти — неща, които би могъл да си запише в дневника, които да повтори, ако трябва, и които да подчертае, независимо колко невероятно биха могли да звучат тези факти. А Адам си даде сметка, че Ганзи изобщо не е бил сигурен какво ще намери тук, когато го бе взел от фабриката. И как би могъл да бъде сигурен? Как изобщо някой би могъл да повярва, че…

— Той е мъртъв — изрече Ганзи, скръстил ръце пред гърди. — Ти наистина си мъртъв, нали?

— Ама аз ви казах! — простена жалостиво Ноа.

Всички впериха очи в него. Беше застанал само на няколко крачки от Ронан. И Адам осъзна, че Ноа изобщо не беше толкова реален, колкото Ронан, и че това би трябвало да стане очевидно до сега. Истински абсурд бе как не го бяха забелязали до този момент! Истински абсурд, че досега никой от тях не се бе сетил да го попита за фамилията му, за това откъде идва, за часовете, в които влиза и в които не влиза. Лепкавите му, студени ръце, безупречно подредената му стая, неизменното уж зацапано лице. Та той е бил мъртъв още откакто го познават!

Реалността се превърна в мост, който започна да се разпада под краката на Адам.

— Мътните те взели, човече! — изрече накрая Ронан. А после, леко отчаяно: — И всичките тези нощи, в които ми стъжваше живота, че не съм те оставял да спиш, а то ти изобщо не си имал нужда от сън!

Адам попита с едва доловим глас:

— Как умря?

Ноа извърна лицето си към тях.

— Не! — намеси се Ганзи, вече с избистрена цел. — Не това е правилният въпрос, нали? Въпросът е: кой те уби?

При този въпрос Ноа си сложи изражението на отдръпване, което идваше само тогава, когато нещо го караше да се чувства неудобно. Приведена брадичка, склопени, чуждоземни очи. Изведнъж Адам се изпълни с всепоглъщащото усещане, че Ноа е мъртъв, а той не.

— Ако решиш да ми кажеш — допълни Ганзи, — мога да насоча полицията към тази следа!

Брадичката на Ноа се приведе още повече, изражението му някак си почерня, очите му се превърнаха в кухини, подобни на кухините на череп. Момче ли виждаха пред себе си? Или нещо, което приличаше на момче?

Адам искаше да извика: „Не го притискай, Ганзи!“.

Откъм скута на Ронан Резачка започна да пищи. Силни, уплашени писъци, които разцепиха въздуха. Сякаш на този свят не остана нищо друго, освен безумните й крясъци. Изглеждаше невъзможно такова миниатюрно телце да издаде подобен колосален звук.

Ноа вдигна глава. Очите му бяха широко отворени и съвсем обикновени. Изглеждаше уплашен.

Ронан постави ръка над главата на Резачка, докато тя не се успокои и не млъкна.

Ноа каза:

— Не искам да говоря за това.

Раменете му бяха леко повдигнати, главата отпусната и той си изглеждаше така, както бе изглеждал винаги, като онзи Ноа, когото те открай време познаваха. Онзи Ноа, чието място сред тях те никога не бяха поставяли под въпрос.

Един от живите.

— Окей — каза Ганзи. А после пак: — Окей. Какво искаш да направиш сега?