Пророчеството на гарвана

— И не мисля, че някой от вас изгаря от желание това да бъде господин Уелк, нали така? — продължи Нийви. — Онзи, който събуди пътя на мъртвите, ще бъде възнаграден от пътя на мъртвите. Както онзи, който принася жертвата, така и самата жертва.

— Възнаграден в смисъла, в който е възнаграден Ноа? — намеси се Блу. — Не ми изглежда като да е извадил голям късмет.

— От онова, което чувам сега, той е живял физически живот в един апартамент с тези момчета — отбеляза Нийви. — А това ми изглежда далеч за предпочитане пред традиционното съществуване на призраците. Лично аз бих го определила като голям късмет.

Ганзи прокара замислено пръст по долната си устна и изрече:

— Аз обаче не съм много убеден. Късметът на Ноа също е свързан с лей линията, нали така? Когато тялото му бе преместено оттам, той изгуби голяма част от присъствието си. Ако някой от нас извърши този ритуал, и ние ли ще бъдем свързани с леята по същия начин, дори ако жертвоприношението не включва смърт? Да, има твърде много неща, които не знаем. Затова смятам, че е далеч по-добре да не позволим на Уелк да повтори ритуала. Бихме могли просто да дадем координатите на Кабесуотър на полицията.

— НЕ!

Това бяха Нийви и Маура, в хор. Обаче Нийви спечели наградата за цялостно изпълнение, като добави към крясъка си и впечатляващо скачане от стола.

— Доколкото разбрах, вече сте ходили в Кабесуотър, нали така? — попита.

— Така е.

— Не усетихте ли тогава излъчването на това място? Да не би да искате да го разрушите? Да не би да искате там да се напълни с всякакви хора? Прилича ли ви на място, което би могло да съществува при наплив на туристически тълпи? Та това място е… свято!

— Всъщност нито искам да изпращам полицията в Кабесуотър, нито да будя лей линията — отбеляза Ганзи. — Единственото, което искам в момента, е да науча повече за Кабесуотър, а и много ще се радвам да открия Глендоуър.

— Ами Уелк? — обади се Маура.

— За него не знам — призна си момчето. — Просто повече не искам да имам нищо общо с него.

Няколко разгневени погледа се насочиха едновременно към него. Заговори Маура:

— Да не си мислиш, че той ще изчезне, само защото ти не искаш да имаш нищо общо с него?

— Не съм казвал, че това е възможно — промърмори Ганзи, без да вдига очи от счупения си пръст. — Просто изразих на глас онова, което бих искал.

Отговорът беше наивен и той го знаеше.

После продължи:

— Връщам се в Кабесуотър. Той ми открадна дневника, но няма да му позволя да ми открадне и Глендоуър! Не възнамерявам да спирам да търся уелския крал, само защото и Уелк го търси. И някак си ще оправя Ноа. Засега не знам как, но ще го направя!

Блу погледна към майка си, която просто ги наблюдаваше със скръстени пред гърди ръце, и отсече:

— Аз ще ти помогна!

Трийсет и шеста глава

— Таксито е дотук! — отсече Ронан, дръпвайки ръчната спирачка. — Дом, гаден дом!

В мрака двойната каравана на семейство Париш приличаше на печална сива кутия с две светли дупки. Един силует на кухненския прозорец дръпна завеската и погледна беемвето. Ронан и Адам бяха сами в колата — Ганзи бе карал камарото от болницата до Фокс Уей, затова после го закара и до Монмът. Разпределението беше удобно за всички. Ронан нямаше нищо против да закара Адам — в момента двамата не бяха скарани и същевременно бяха твърде стреснати и от събитията през деня, за да се скарат отново.

Адам протегна ръка към задната седалка за голямата си чанта единственият подарък, който бе позволил на Ганзи да му напрани, и то само защото нямаше нужда от него.

— Благодаря за возенето — промърмори.

Друг силует, безсъмнено бащата на Адам, се бе присъединил към първия на прозореца. Стомахът на Адам се сви. Стисна пръсти около дръжката на чантата си, но не излезе.

— Човече, не си длъжен да се връщаш при тях — каза Ронан.

Адам не каза нищо — нямаше смисъл. Вместо това попита:

— Ти нямаш ли си домашни за писане?

Но като изобретател на ироничните забележки, Ронан бе недосегаем за тях. Усмивката му, която заигра по лицето му под бледия блясък на таблото, беше безмилостна.

— Да, Париш, доколкото знам, имам.

Но Адам продължаваше да стои в колата. Никак не му харесваше възбудата, личаща в силуета на баща му. Но беше крайно неразумно и да се мотае в колата — особено в тази кола, безсъмнено на ученик от „Алионби“ — перчейки се с приятелите си.

— Мислиш ли, че ще арестуват Уелк преди утрешните часове? — попита Ронан. — Питам, за да знам има ли смисъл да се подготвям.

— Ако изобщо се весне в училище — отговори Адам. — Но мисля, че изпитването на ученици ще бъде последната му грижа.

Настъпи мълчание, а после Ронан рече:

— По-добре да тръгвам, за да нахраня птицата.

Но продължи да се взира в скоростния лост с невиждащ поглед. После добави:

— Още не мога да спра да мисля какво би станало, ако днес Уелк бе успял да застреля Ганзи.