Пророчеството на гарвана

— Не — отговори Адам. Все още не се чувстваше много стабилен на краката си — земята под него се накланяше и повдигаше при всяко движение на главата му. Беше наясно, че отстрани изглежда като пиян. Трябваше да се стегне. Нали този следобед бе докоснал лицето на Блу? Стори му се, че оттук нататък всичко става възможно, светът се надига, за да го прегърне. Опита се да овладее това усещане, но то се оказа твърде загадъчно. — Не мога да…

— Не можеш какво? — попита ченгето.

„Не чувам с лявото си ухо“ — помисли си Адам.

Майка му стоеше на верандата и наблюдаваше него и полицаи с присвити очи. Адам сякаш чуваше мислите й, защото двамата бяха водили многократно този разговор: Не казвай нищо, Адам! Кажи му, че си паднал. Защото отчасти беше точно така, нали? Отчасти ти сам си беше виновен. Спокойно! Ние ще оправим този проблем между нас, като семейство.

Ако Адам предадеше баща си, всичко около него щеше да се срине. Ако Адам предадеше баща си, майка му никога нямаше да му прости. Ако Адам предадеше баща си, никога повече нямаше да може да се върне у дома.

В другия край на празното петно пред караваната един от полицаите сложи ръка върху главата на Ронан и го поведе към полицейската кола.

И макар че вече не чуваше с лявото ухо, Адам чу съвсем ясно гласа на Ронан:

— Казах, че схващам идеята, човече! Да не би да си мислиш, че влизам за първи път в такава кола?

Адам не можеше да се премести при Ганзи. Беше дал достатъчно много от себе си, за да си гарантира, че когато напусне дома си, ще го направи по своите правила. Не по правилата на Робърт Париш. Не и по правилата на Ричард Ганзи.

Или щеше да го направи по правилата на Адам Париш, или никога нямаше да го направи.

Адам докосна лявото си ухо. Мястото беше горещо и болезнено, а без възможността на слуха му да му подскаже кога пръстът му е в ухото докосването му изглеждаше въображаемо. Воят в ухото му беше утихнал и сега там имаше… нищо. Нямаше абсолютно нищо.

Ганзи изрече в ума му: Няма да си тръгнеш оттам заради гордостта си?

— Ронан ме защитаваше — изрече устата на Адам, пресъхнала като земята около тях. Полицаят се вторачи напрегнато в него. — От баща ми — добави. — Всичко това… е от него. Лицето ми и моето…

Майка му впи отровно очи в него.

Адам затвори своите. Нямаше смелостта да я гледа и да изрича тези думи. И дори със затворени очи усещаше, че пропада, сякаш хоризонтът пред него се сриваше, сякаш главата му клюмваше. И изведнъж Адам осъзна с болезнен ужас, че баща му беше успя да потроши някаква много ключова негова част.

И тогава той изрече нещо, което не би имал смелостта да изрече до този момент. Попита:

— Може ли аз… Може ли да повдигна обвинения срещу него?

Трийсет и седма глава

Уелк изпитваше болезнена носталгия към добрата храна, която вървеше ръка за ръка с богатството.

Преди, когато се прибираше у дома за празниците, никой от родителите му не готвеше, но наемаха елитен готвач, който идваше през ден, за да приготвя вечерята. Всъщност беше готвачка на име Кари. Кари беше словоохотлива, но страховита жена, която обожаваше да кълца разни неща с ножовете си. Как му липсваше нейното гуакамоле!

Сега той бе приседнал на бордюра пред един отдавна затворен автомобилен сервиз и ядеше сух бургер, който си бе купил от дупка за бързо хранене на няколко километра оттук — първият бургер от ресторант за бързо хранене, който хапваше от седем години насам. И тъй като не беше сигурен какво усърдие щяха да проявят ченгетата в издирването на колата му, бе я паркирал в далечния край на паркинга, отвъд обсега на уличната лампа, след което се бе върнал тук, за да се нахрани.

Докато дъвчеше, в главата му се оформи план и този план включваше прекарване на нощта на задната седалка на автомобила му и съставянето на друг план на сутринта. Планът не беше особено вдъхновяващ, но и неговото настроение бе доста унило. Сега, като се замислеше, си даваше сметка, че трябваше просто да похити Ганзи, но похищението изискваше много по-задълбочено планиране от кражбата, а и той не се бе подготвил да пъхне когото и да било в багажника си. Всъщност не се бе подготвил за каквото и да било. Просто се бе възползвал от шанса си, когато бе видял, че колата на Ганзи го е оставила насред път. Ако изобщо бе помислил, сигурно щеше да отвлече Ганзи, за да го използва за ритуала — по-късно, когато открие сърцевината на лей линията.

Само дето Ганзи нямаше да бъде особено подходяща мишена — издирването на убиеца му след това щеше да придобие монументални мащаби. Всъщност хлапето на Париш щеше да бъде по-добър избор. Никой нямаше да си мръдне пръста да търси дете, родено в каравана. Но пък не можеше да не му признае, че винаги предаваше домашните си навреме.

Уелк мрачно отхапа следващата хапка от твърдия си бургер. Но той с нищо не подобри настроението му.