Пророчеството на гарвана

Адам се закова на място. Влезе непохватно и дръпна вратата. Но не го направи достатъчно силно, затова му се наложи да опита още два пъти. После в колата се възцари мълчание. Ганзи даде мигач и се включи отново в трафика. В устата му напираха думи, умоляваха да бъдат изречени, но той упорито не им позволяваше.

Накрая се обади Адам. Не го погледна, когато промърмори:

— Няма значение как го казваш. В крайна сметка стана така, както го искаше. Всички твои неща на едно място, всичко под един покрив. Всичко, което притежаваш, да ти бъде пред погледа и…

Но после млъкна. Хвана се за главата. Пръстите му се плъзнаха през косата над ушите му и продължиха да се плъзгат до побеляване на кокалчетата му. А когато си пое дълбоко дъх, това беше накъсаният звук, който придружаваше усилията да не се разплачеш.

През главата на Ганзи минаваха стотици неща, които искаше да каже на Адам — за това как всичко ще се нареди, как всяко зло е за добро, как Адам Париш винаги си е бил сам господар, още преди да срещне Ганзи, и как няма начин да престане да си бъде сам господар, само защото е сменил покрива над главата си, как в някои дни на Ганзи му се искаше да е като него, защото Адам беше толкова реален и истински, нещо, което Ганзи като че ли никога не можеше да стане. Ала незнайно как думите на Ганзи се бяха превърнали в неволни оръжия и той си нямаше доверие, че пак няма да изстреля нещо неподходящо.

Затова, все така сред гробовно мълчание, те отидоха да приберат нещата на Адам, а когато си тръгнаха за последен път от парка за каравани, сподиряни от неизменния поглед на майка му иззад пердетата на кухненския прозорец, Адам не се обърна назад.

Трийсет и девета глава

Когато този следобед Блу пристигна в Манифактура Монмът, първоначално остана с впечатлението, че няма никого. Без нито една от двете коли на паркинга, целият район наоколо излъчваше безутешност и изоставеност. Тя се опита да се постави на мястото на Ганзи, когато е видял някогашната фабрика за първи път и е решил, че тя би била страхотно място за живеене — но някак си не й се получи. Или й се получи толкова, колкото и когато си представи, че вижда за първи път Прасето и решава, че то е страхотна кола за каране, или че вижда Ронан и си казва, че той би бил много добър приятел. Постепенно обаче картината все пак се оформи пред очите й, придружена от съответното чувство, защото бе заобичала жилището на момчетата, Ронан бе започнал да й влиза под кожата, а колата…

Е, засега би могла да мине и без колата.

Сега тя почука на вратата към стълбището и извика:

— Ноа, тук ли си?

— Тук съм.

Тя подскочи, когато гласът му прозвуча някъде зад нея, а не откъм другата страна на вратата. Когато се обърна, първо видя краката му, а после, постепенно, и останалата му част. Все още не беше много сигурна дали той беше съвсем цял и дали всъщност не е бил тук през цялото време — напоследък бе доста трудно да вземеш някакво категорично решение за съществуването на Ноа.

Позволи му да потупа косата й с ледените си пръсти.

— Не е толкова бодлива, колкото обикновено — отбеляза тъжно той.

— Не съм спала достатъчно. За качествени бодлички е необходим здрав сън. Ноа, радвам се да те видя!

Ноа скръсти ръце пред гърди, после ги отпусна, след това ги сложи в джобовете си, накрая ги извади оттам.

— Чувствам се нормален, само когато ти си наблизо — промълви притеснено. — Така де, нормален поне толкова, колкото бях преди да открият трупа ми. А това все още не е толкова, колкото, когато бях…

— Не вярвам, докато си бил жив, да си бил чак толкова по-различен от сега — отбеляза Блу. Но, от друга страна, все още не можеше да помири представата си за този Ноа, когото виждаше пред себе си с изоставения червен мустанг.

— Доколкото знам — отвърна Ноа, припомняйки си бавно своя живот, — тогава бях по-лош.

Посоката, която вземаше разговора, ставаше твърде опасна за него и Блу се изплаши да не би това да го накара да изчезне, затова побърза да смени темата, като попита:

— А къде са останалите?

— Ганзи и Адам отидоха да вземат нещата на Адам, за да може той да се пренесе тук — отговори Ноа, — а Ронан отиде в библиотеката и…

— Да се пренесе тук ли? Ама той нали каза, че… Хей, я почакай! Къде каза, че е отишъл Ронан?

С безброй паузи и въздишки и вдигане на очи към дърветата Ноа й разказа събитията от изминалата нощ, завършвайки с думите: — Ако Ронан го бяха арестували за побой над бащата на Адам, щяха моментално да го изгонят от „Алионби“, независимо от останалите причини. Управата на „Алионби“ за нищо на света не би оставила в академията ученик, срещу когото е повдигнато обвинение в побой. Обаче Адам повдигна обвинения срещу баща си, така че Ронан се отърва. Това, разбира се, означава, че сега Адам трябва да се изнесе от дома си, защото баща му го мрази.

— Но това е ужасно! — извика Блу. — Ноа, това е истинска трагедия! Нямах никаква представа за бащата на Адам.

— Защото той искаше да бъде така — поясни тъжно Ноа.