Пророчеството на гарвана

Между камарото и вратата на болницата паркира линейка. Светлините й не бяха включени, но от нея веднага изскочиха парамедици и се втурнаха отзад, за да се погрижат за някакъв невидим спешен случай. В гърдите на Ганзи нещо пламна.

— Смяташ, че изнасянето от дома на баща ти е краят на света? — промърмори.

— Много добре знаеш какво исках — прошепна Адам. — И знаеш, че не исках това.

— Държиш се така, сякаш вината е твоя.

— Кажи ми, че не си доволен от развитието на нещата! — предизвика го Адам.

Ганзи не можеше да си криви душата — наистина бе искал Адам да напусне онова подобие на къща. Ала никаква част от него не бе желала да го види толкова пребит, за да се стигне дотук. Никоя част от него никога не бе искала Адам да бъде принуден да бяга, вместо да напусне триумфално дома си. Никоя част от него никога не си бе мечтала Адам да го гледа така, както го гледаше в този момент. Затова изрече истината, когато отговори:

— Никак не съм доволен от развитието на нещата.

— Все тая! — махна с ръка Адам. — Важното е, че открай време ми опяваш да се изнеса оттам.

Ганзи презираше повишаването на глас (в такива моменти сякаш чуваше думите на майка си: Хората крещят тогава, когато не разполагат с необходимия словесен запас, за да шептят), но този път чу това да се случва въпреки усилията му да се сдържи и то го свари толкова неподготвен, че едва съумя да овладее тона си.

— Но не по този начин! Поне имаш място, където да отидеш! Край на света ли? Но какъв изобщо ти е проблемът, Адам? Така де, за толкова отблъскващо ли смяташ жилището ми, че дори не можеш да си представиш да живееш там? Защо всичко мило, което правя за теб, го определяш като съжаление? Защо всеки мой жест е благодеяние? Е, ето и моето мнение по въпроса: писна ми да вървя на пръсти около твоите принципи!

— А на мен ми писна от високомерието ти, Ганзи! — не му остана длъжен Адам. — И изобщо не се опитвай да ме правиш на глупак! Кой друг, освен теб вече използва в ежедневието си думи като „отблъскващ“? Не се преструвай, че не правиш всичко възможно да ме изкараш глупак!

— Аз просто така си говоря! Съжалявам, че твоят баща никога не те е научил на значението на думата „отблъскващ“! Сигурно защото е бил твърде зает да размазва главата ти в стените на вашата каравана, докато ти му се извиняваш, че си се родил!

И двамата едновременно затаиха дъх.

Ганзи осъзна, че бе отишъл твърде далече. Беше твърде далече, твърде късно, твърде много.

Адам срита вратата и я отвори.

— Да ти го начукам, Ганзи! Да ти го начукам! — изрече тихо, несдържано.

Ганзи затвори очи.

Адам трясна вратата, а после я трясна втори път, когато тя не се затвори. Ганзи не отвори очи. Не искаше да вижда какво прави Адам. Не искаше да проверява дали хората наоколо гледат как някакво обикновено момче се кара с богаташче в яркооранжево камаро и пуловер на „Алионби“. Точно в този момент Ганзи мразеше униформата си със знака на гарвана, мразеше шумната си кола, както и всяка по-сложна дума, която родителите му използваха в нормалните си разговори по време на вечеря. Мразеше отвратителния баща на Адам, мразеше безхарактерната му майка, но най-вече… най-вече мразеше звученето на последните думи на Адам, които се въртяха в главата му отново и отново, като развалена грамофонна плоча.

Не бе в състояние да го издържи — всичко това, което беше вътре в него.

В крайна сметка се оказа, че за Адам той е никой. Никой е сигурно и за Ронан. Адам го бе залял с отровни думи, а Ронан бе пропилял всички възможности за втори шанс, които му бяха предоставили. За тях Ганзи беше просто тип с много скъпи неща и дупка в душата, която с всяка следваща година поглъщаше все повече и повече от сърцето му.

Те непрекъснато се отдалечаваха от него. Но той като че ли никога не можеше да се отдалечи от тях.

Ганзи отвори очи. Линейката бе все така там, но Адам го нямаше.

Отне му известно време, докато го види къде е. Вече бе изминал няколкостотин метра — вървеше през паркинга по посока на пътя със сянка колкото синя точица.

Ганзи се приведе през съседната седалка, за да отвори прозореца, а после запали Прасето. Докато заобиколи товарната зона и се добере до паркинга, Адам вече беше стигнал до голямата четирилентова магистрала, която минаваше покрай болницата. Имаше достатъчно коли, но Ганзи спря до Адам, с което накара колите зад него да започнат да го заобикалят, някои от тях надули недоволно клаксоните си.

— Къде отиваш? — извика. — Къде трябва да отидеш?

Адам нямаше как да не го бе усетил — по-шумна кола от камарото просто не съществуваше — обаче продължи да върви, без да вдигне глава.

— Адам! — не се отказваше Ганзи. — Само не ми казвай, че се връщаш там!

Нищо.

— Не е задължително да бъде в Монмът! — опита Ганзи за трети път. — Просто ми позволи да те откарам там, където отиваш!

Просто влез в колата, моля те!