Пророчеството на гарвана

Внезапно уличният телефон до него започна да звъни. До този момент Уелк дори не бе забелязал, че наблизо има уличен телефон — предполагаше, че мобилните телефони вече отдавна са иззели занаята на уличните. Загледа се в единствената друга кола, оставена на паркинга, за да провери дали някой там не чака обаждане. Но другата кола беше празна, а спадналата дясна предна гума подсказваше, че е оставена на паркинга за доста повече от няколко минути.

Настръхнал от напрежение, той изброи дванайсет иззвънявания на телефона, но никой не се появи, за да го вдигне. За негово облекчение накрая звънът спря, но той вече не беше достатъчно спокоен, за да остане там, където беше. Уви останалата част от бургера си в хартията и се изправи.

Телефонът отново зазвъня.

И този звън го придружи чак до кофата за боклук от другата страна на вратата на затворения сервиз и продължи, докато той се върна до бордюра, за да вдигне едно пържено картофче, което беше изпуснал, и не спря да звъни, докато той се насочваше към колата си в другия край на паркинга.

Уелк изобщо не бе склонен към филантропия, но му мина през ума, че който и да беше в другия край на този уличен телефон, очевидно много държеше да се свърже с някого. Върна се до телефона, който продължаваше да звъни — какво старомодно звънене, наистина, телефоните вече не звучаха по този начин — и свали слушалката от вилката й.

— Ало?

— Господин Уелк? — изрече с най-сладкия си глас Нийви. — Надявам се, че си прекарвате добре вечерта.

Уелк стисна здраво слушалката и изсъска:

— Как разбрахте къде да ме намерите?

— Числата са най-лесното нещо за мен, господин Уелк, а и вие не сте никак труден за намиране. Освен това имам косъм от косата ви! — изрече любезният и призрачен глас на Нийви.

Уелк си помисли, че жив човек няма как да звучи толкова натрапчиво като компютризирано гласово меню.

— Защо ме търсите? — изсумтя той.

— Радвам се, че попитахте — отбеляза Нийви. — Обаждам се във връзка с идеята, която вие предложихте при последния ни разговор.

— При последния ни разговор вие казахте, че идеята ми не ви интересува и няма да ми помогнете — отбеляза Уелк.

Все още осмисляше факта, че тази жена е взела един от космите му. Представата как тя се движи бавно и внимателно из тъмния му, изоставен апартамент не бе сред най-приятните. Уелк се обърна с гръб към някогашния сервиз и насочи поглед в нощта. Вероятно тя беше някъде там, може би го бе проследила и затова знаеше къде да го открие. Но още докато тази мисъл се търкаляше из главата му, той си даде сметка, че това няма как да е вярно. А, освен това нали именно поради тази причина се бе свързал с нея преди близо година — защото бе сигурен, че тя е съвсем истинска?! Каквото и да означаваше това.

— Да, тъкмо за помощта се обаждам — изрече Нийви. — Промених решението си.

Трийсет и осма глава

— Здрасти, Париш! — приветства го Ганзи.

Камарото беше паркирано в сянката на пешеходната пътека точно пред стъклените врати на болницата. Докато чакаше появата на Адам, Ганзи ги бе наблюдавал как се отварят и затварят за невидими пациенти. Сега той зае мястото си зад волана, а Адам се настани на пътническата седалка. Имаше необичайно нормален вид — обикновено след сблъсъците с баща му беше изпъстрен със синини и драскотини, но този път единственото, което се виждаше, беше леко зачервеното му ухо.

— Казаха ми, че нямаш здравна застраховка — отбеляза Ганзи.

Бяха му казали също така, че Адам сигурно никога повече нямаше да може да чува с лявото си ухо. А това беше най-трудното за осмисляне — че с приятеля му се бе случило нещо невидимо, но необратимо. Изчака Адам да каже, че ще намери начин да си плати медицинските услуги. Но той просто започна да върти болничната гривна на китката си.

Ганзи допълни предпазливо:

— Аз се погрижих за този проблем.

На това място Адам винаги казваше нещо. Винаги се ядосваше. Винаги се озъбваше: „Не, няма да приема проклетите ти пари, Ганзи! Не можеш да ме купиш!“. Но този път просто продължаваше да върти хартиената болнична гривна отново и отново.

— Печелиш — изрече накрая. Прокара пръсти през неравната си коса. Звучеше много уморено. — Закарай ме да си прибера нещата.

Ганзи тъкмо се канеше да завърти ключа и да запали камарото, но когато чу тези думи, свали ръка и изрече:

— Не съм спечелил нищо. Да не би да си мислиш, че съм искал да се стигне дотук?

— Да — отговори Адам, без да го поглежда. — Да, точно така си мисля.

В душата на Ганзи нахлуха обида и гняв.

— Не се дръж като гадняр! — изсумтя.

Адам започна да човърка неравния край, където хартиената гривна беше залепена, и накрая каза:

— Просто ти съобщавам, че вече можеш да отсечеш триумфално: „Казах ти!“. Или: „Ако ги беше напуснал по-рано, това нямаше да стане!“.

— Така ли съм казал преди? Е, но не е необходимо да се държиш така, сякаш е настъпил краят на света.

— Напротив, краят на света действително настъпи.