Пророчеството на гарвана

Баща му изобщо не беше свършил. Виждаше се по начина, по който движеше краката си, докато слизаше по стълбите, по напрегнатото му тяло. Адам сведе глава и я стисна с ръце, молейки се ушите му да престанат да пищят. Сега най-важното, което трябваше да направи, бе да влезе в главата на баща си и да си представи какво би трябвало да каже, за да го успокои.

Но не бе в състояние да мисли. Мислите му се разбиваха мъчително в пръстта под него, в хармония с ритъма на сърцето му. Лявото му ухо запищя. Стана му толкова горещо, че се препоти.

— Ти ме излъга! — изрева баща му. — Каза ми, че онова училище ти давало пари, за да ходиш там! Не ми каза, че изкарваш… — спря само колкото да измъкне от джоба на ризата си смачкано листче хартия. Ръката му трепереше, когато прочете: — Осемнайсет хиляди четиристотин двайсет и три долара годишно!

Адам се опита да каже нещо.

— Какво?

Баща му се приближи, сграбчи го отново за яката и издърпа нагоре сина си така, сякаш вдигаше куче. Адам се изправи, но само на пръв поглед. Земята под краката му се изплъзваше и той се препъна. И пак се опита да намери подходящите думи, обаче дълбоко в него нещо се беше пукнало.

— Частична — успя да промълви накрая. — Частична стипендия.

Баща му пак изрева нещо, но то беше в лявото му ухо, а там вече не бе останало нищо друго, освен тътен.

— Не сваляй очи от мен, когато ти говоря! — изръмжа баща му. А после, необяснимо защо, обърна глава и изкрещя: — Ти пък какво искаш?

— Да направя това! — изръмжа Ронан Линч и заби юмрука си в лицето на Робърт Париш. Зад него беемвето стоеше с отворена врата, фаровете осветяваха облаците прах в мрака.

— Ронан — изрече Адам.

Или може би просто си го помисли. Сега, след като баща му го беше пуснал, той се залюля.

Робърт Париш сграбчи ризата на Ронан и го метна по посока на караваната. Но на Ронан му бе необходима само секунда, за да почувства отново земята под краката си. Коляното му се заби с все сила в корема на огромния мъж. Превит о̀две, бащата на Адам се пресегна да сграбчи Ронан за косата, но пръстите му преминаха безболезнено над избръснатата глава на момчето. Ала това го забави само с част от секундата — моментално заби черепа си в лицето на Ронан.

С дясното си ухо Адам чу как майка му им пищи да престанат. Държеше телефона и го размахваше към Ронан, сякаш това щеше да го накара да спре. На този свят имаше само един човек, който бе в състояние да спре Ронан, обаче майка му не разполагаше с този номер.

— Ронан — изрече Адам и този път беше сигурен, че го е казал и на глас. Но гласът му прозвуча странно, сякаш натъпкан с памук. Направи крачка напред и земята окончателно се изплъзна изпод краката му. Стани, Адам! Беше паднал отново на ръце и колене. Небето изглеждаше същото като земята. Той се чувстваше напълно разбит.

Не бе в състояние да се изправи. Можеше единствено да наблюдава как приятелят му и баща му са се хванали за гушата на няколко метра от него. Адам беше като очи, но без тяло.

Битката беше мръсна. На един етап Ронан падна и Робърт Париш започна да го рита като подивял в лицето. Но ръцете на Ронан съвсем инстинктивно се вдигнаха нагоре, за да го защитят. Мъжът се спусна към него, за да разтвори ръцете му, но едната ръка на Ронан се стрелна като змия и светкавично завлече противника си на земята.

Адам улавяше частични елементи от картината — баща му и Ронан се въргалят по земята, дърпат се, нанасят си удари. Внезапно караваната се освети от лампи, проблясващи в червено и синьо. Ченгетата.

Майка му продължаваше да пищи.

Но всичко това беше просто шум. Онова, от което Адам се нуждаеше в този момент, бе да успее да се изправи, да тръгне и да мисли и едва тогава би могъл да се опита да спре Ронан, преди да се е случило непоправимото.

— Синко? — до него приклекна полицай. Миришеше толкова силно на хвойна, че Адам се уплаши да не се задуши. — Добре ли си?

С помощта на полицая Адам се изправи на крака. Малко по-нататък друг полицай изтръгна Ронан от лапите на Робърт Париш.

— Добре съм — прошепна Адам.

Ченгето пусна ръката му, но после, почти светкавично, отново я хвана.

— Момче, изобщо не си добре! Да не би да си пил?

Ронан сигурно бе дочул този въпрос, защото, макар и отдалече, изкрещя отговор. Неговият отговор включваше изобилие от ругатни и думата „пребива“.

Нещата пред очите на Адам ту заставаха по местата си, ту се размиваха. Едва различаваше Ронан от това разстояние. Напълно ужасен, запита:

— Да не би да му слагат белезници?

Това не може да е истина! Той не трябва да ходи в затвора заради мен!

— Да не би да си пил? — повтори ченгето.