Пророчеството на гарвана

Адам не си бе позволил да се замисля върху подобна възможност. Всеки път, когато мислите му се приближаваха на крачка от тази тема, отваряха нещо мрачно и с остри ръбове дълбоко в него. Беше му трудно да си спомни какъв беше животът в „Алионби“ преди появата на Ганзи. Далечните спомени изглеждаха тягостни и самотни, наситени преди всичко с нощни часове, през които Адам седеше на стълбите на двойната каравана, преглъщаше сълзите си и се питаше защо изобщо си прави този труд. Но тогава беше по-малък с година и половина.

— Но не успя — изрече само.

— Така е — кимна Ронан.

— Добре че си го научил на онзи удар.

— Никога не съм го учил да си чупи палеца.

— Е, такъв си е Ганзи. Научава само толкова, колкото поне на повърхността да изглежда компетентен.

— Загубеняк! — изръмжа презрително Ронан и отново заприлича на себе си.

Адам кимна, стегна се и каза:

— Е, до утре тогава. И още веднъж благодаря!

Ронан извърна очи наляво, към черното поле срещу караваната. Ръката му се плъзгаше на празен ход по волана — очевидно нещо го тормозеше, но при Ронан никога не можеше да се каже дали продължава да мисли за Уелк или за нещо съвсем различно.

— Няма проблеми, човече! — промърмори разсеяно. — До утре!

Адам въздъхна дълбоко и излезе от колата. Когато затвори вратата, потропа леко по капака на беемвето и Ронан бавно потегли назад. Над главите им звездите бяха брутални и ярки.

В мига, в който Адам изкачи трите стъпала към вратата на караваната, тя се отвори и светлината отвътре освети краката му. Баща му застана на прага, без да затваря.

— Здрасти, татко! — каза Адам.

— Изобщо не ме здравосвай! — сряза го баща му. Вече беше набрал скорост. Вонеше на цигари, въпреки че не пушеше. — Прибираш се вкъщи по късни нощи, а? За да се скриеш от лъжите си ли?

— Какво? — извика Адам и застана нащрек.

— Днес майка ти е влизала в стаята ти и е намерила нещо. Сещаш ли се какво би могло да е то?

Коленете на Адам започнаха бавно да омекват. Той полагаше големи усилия да държи по-голямата част от живота си в „Алионби“ скрит от баща си и веднага можеше да назове поне няколко неща за себе си и своя живот, които не биха се харесали никак на Робърт Париш. Но фактът, че сега нямаше никаква представа точно какво бяха намерили, беше агонизиращ. Не смееше да погледне баща си в очите.

Робърт Париш сграбчи сина си за яката и повдигна насила брадичката му.

— Гледай ме в очите, когато ти говоря! Намерила е фиша ти от фабриката! За заплатата!

Ясно.

Мисли бързо, Адам! Какво иска да чуе той?

— Не мога да разбера защо си ядосан — изрече Адам. Стараеше се да говори колкото е възможно по-спокойно, но сега, след като знаеше, че става въпрос за пари, нямаше представа как да избяга от темата.

Баща му придърпа лицето му само на няколко сантиметри от собственото си лице, за да може синът му да почувства думите му, не само да ги чуе.

— Излъгал си майка си за заплатата, която получаваш!

— Не съм излъгал.

Това беше грешка. И Адам го разбра още в мига, в който думите излязоха от устата му.

— Не ме лъжи в очите! — изрева баща му.

И макар да знаеше какво предстои, Адам се оказа твърде бавен, за да защити лицето си.

Когато юмрукът на баща му се стовари върху бузата му, беше по-скоро звук, отколкото чувство — пукване подобно на далечен чук, удрящ върху пирон. Адам се опита да се задържи на крака, но кракът му пропусна ръба на стъпалото и баща му го пусна да падне.

И когато главата на Адам се стовари върху парапета, настъпи катастрофа от светлина. В един-единствен миг на експлозия той видя с очите си от колко цвята се състои бялото.

В черепа му изсъска непоносима болка.

Приземи се на земята до стълбите без никакъв спомен за секундата между удара в парапета и падането на земята. Лицето му се покри с пръст и прах, пръстта влезе и в устата му. Наложи му се отново да си припомня механизма на дишането, на отварянето на очите и отново на дишането.

— О, я стига! — извика баща му отегчено. — Хайде, ставай!

Адам се надигна бавно на ръце и колене. Залюля се, но не успя да се изправи. Ушите му продължаваха да звънят и да пищят. Зачака ги да спрат. Но нямаше нищо друго, освен извисяващ се до болка вой.

С периферното си зрение забеляза, че някъде към средата на алеята стоповете на беемвето на Ронан светват.

Върви си, Ронан!

— Тези номера не ми минават, момче! — изрева Робърт Париш. — Не си въобразявай, че ще спра да говоря за това, само защото ти си се хвърлил сам на земята! Познавам те, когато се преструваш, Адам! Не съм глупак. Не мога да повярвам, че си изкарал толкова пари и си ги хвърлил на вятъра за онова проклето училище! Въпреки че хиляди пъти си ни чувал с майка ти да си говорим за сметките за тока, за телефона!