Пророчеството на гарвана

Маура започна да крачи напред-назад край масата за гадаене. Блу направи опит да й зададе въпрос, но после се отказа, а накрая пак отвори уста. Но пак я затвори. Някак си не му беше времето да задави въпроси, когато никой друг около нея не го правеше.

Персефона изрече тихо:

— Какъв неприятен младеж!

Кала пусна обратно завесите и промърмори:

— Запомних номера на колата му!

Маура промърмори:

— Надявам се никога да не открие онова, което търси!

Вдигайки две карти от своята подредба, Персефона изрече с осезаемо съжаление в гласа:

— Но полага невероятно големи усилия. Мисля, че по-скоро ще открие нещо.

Маура се завъртя на пета към дъщеря си и отсече:

— Блу, ако някога отново срещнеш този човек, моментално премини на другия тротоар, разбра ли?!

— Не! — намеси се Кала. — По-добре първо го сритай в топките! И едва тогава бягай от него!

Четиринайсета глава

Хелън — по-голямата сестра на Ганзи, звънна точно в момента, в който той навлизаше в черния път, водещ към дома на семейство Париш. Приемането на телефонни обаждания в Прасето открай време си бе трудна работа. Камарото беше кола с твърд волан, при това шумна като камион, а между тези две неща се намесваха цял куп други проблеми по управлението, електрическите връзки и зловещия скоростен лост. В резултат на всичко това гласът на Хелън бе едва доловим, а Ганзи едва не пропадна в близката канавка.

— Кога е рожденият ден на мама? — попита Хелън.

Ганзи едновременно се зарадва да чуе гласа на сестра си и се ядоса, че го притеснява за нещо толкова дребно. По принцип двамата със сестра му се разбираха добре — роднините на Ганзи бяха рядка и сложно устроена порода, но когато бяха един с друг, не им се налагаше да се преструват на нещо, което не са.

— Ти нали беше сватбен агент? — изтъкна Ганзи и в този момент сякаш отникъде изскочи куче, което започна бясно да лае и да се опитва да пробие със зъби гумите на камарото. — Датите не са ли по твоята част?

— Това означава, че не помниш — отговори Хелън. — И вече не съм сватбен агент. Добре де, на половин работен ден. Добре де, на пълен работен ден, но не всеки ден!

На Хелън не й бе необходимо да бъде каквото и да е. И тя нямаше професия, а хобита, които включваха живота на другите хора.

— Напротив, помня! — изтъкна назидателно Ганзи. — Десети май!

Вързаният пред първата къща в квартала помияр се разлая неудържимо. Първото куче, което се бе появило, продължи с опитите си да нападне камарото, като ръмженето му се усилваше паралелно със звука от двигателя на колата. Три деца в безръкавни ризи се бяха събрали в близкия двор и стреляха по кутии от прясно мляко с пластмасови пистолетчета. Когато го видяха, се разкрещяха дружески: „Здрасти, Холивуд!“ и насочиха игриво пистолетчетата си към гумите на камарото. После се престориха, че държат телефони до ушите си. Ганзи усети странно пробождане в гърдите при гледката на тези деца, от приятелството им на фона на мястото, където растяха, продукти на обкръжението си. Не беше много сигурен дали това бе съжаление или завист. Всичко наоколо беше покрито с прах.

Хелън попита:

— Къде си? Звучиш така, сякаш се намираш на снимачната площадка на филм на Гай Ричи.

— Отивам да видя един приятел.

— Кого — гадняра или белия боклук?

— Хелън!

— Извинявай — отвърна тя. — Исках да кажа Капитан Ледения или Момчето от караваната?

— Хелън!

Технически погледнато, Адам не живееше в каравана, тъй като всяка от къщите беше двойна каравана. Бе му разказал, че последната единична каравана била изкарана оттук преди няколко години, но го бе казал иронично, като че ли дори самият той си даваше сметка, че удвояването размера на караваните не бе променило кой знае колко начина му на живот.

— Татко ги нарича и с още по-грозни думи, ако искаш да знаеш — отбеляза сестра му. — А мама поръча да ти предам, че вчера са доставили поредната ти откачалническа ню ейдж книга. Смяташ ли да наминеш скоро насам?

— Може би — отговори Ганзи. По някакъв странен начин срещата с родителите му винаги му напомняше колко малко бе постигнал всъщност, колко много си прилича със сестра си, колко много червени вратовръзки притежава и как бавно, но сигурно се превръща във всичко онова, което Ронан се страхуваше да не стане. Спря колата пред светлосинята двойна каравана, където живееха семейство Париш. — Може би за рождения ден на мама. А сега трябва да вървя. Нещата може и да позагрубеят.

Говорителят на мобилния телефон превърна смеха на Хелън в съскащ, пронизителен звук, последван от гласа й:

— Чуй го само! Мафиот от класа! На бас, че в момента слушаш някой диск със заглавие „Звуците на престъпността“, докато обикаляш из квартала в търсене на гаджета!

— Чао, Хелън! — отсече Ганзи, изключи телефона и излезе от камарото.