Пророчеството на гарвана

— Но ще трябва да си намеря и работа — каза. — А това не става чак толкова лесно. Знаеш ли колко време ми трябваше, докато си намеря тези работни места, на които ходя сега?

Нямаше предвид гаража зад двойната каравана на баща си. Това бе просто досадно домашно задължение. Адам работеше на три места, най-важното от които беше фабриката за каравани в покрайнините на Хенриета.

— Бих могъл да те издържам, докато си намериш нещо.

Настъпи напрегната тишина, в която Адам продължи да търка пръстите си. Изобщо не вдигна очи към Ганзи. Бяха водили този разговор и преди, и сега, в тези няколко мига мълчание, като че ли се повториха цели дни на спорове между тях. Всеки от тях бе излагал аргументите си по въпроса толкова често, че вече нямаше нужда да ги повтаря.

За Адам успехът не значеше нищо, ако не си го извоюваше сам.

Ганзи положи огромни усилия да говори спокойно, но част от гнева му все пак се прокрадна между думите му, когато каза:

— Значи няма да си тръгнеш оттук заради гордостта си? Но той ще те убие!

— Гледал си твърде много кримисериали.

— Но съм гледал и вечерните новини, Адам! — сряза го Ганзи. — Защо не позволиш на Ронан да те научи да се биеш? Предлагал ти го е два пъти вече! И е напълно сериозен!

Адам сгъна много внимателно мазния парцал и го метна над кутия за инструменти. В гаража имаше много подобни неща. Нови лавици за инструментите, нови кутии, календари на жени по монокини, въздушни компресори и други неща, за които господин Париш бе преценил, че са по-важни от училищната униформа на сина му.

— Защото тогава той наистина ще ме убие!

— Не те разбирам.

— Има пистолет — изрече Адам.

— Боже господи! — възкликна Ганзи.

Адам постави ръка върху главата на кучето (жест, който го накара да полудее от щастие) и се приведе през оградата, за да огледа черния път. Нямаше нужда да казва на Ганзи за какво следи.

— Хайде, Адам! — не се предаваше Ганзи. — Моля те! Ще се справим!

Огромна бръчка проряза перпендикулярно челото на Адам, когато той сви вежди и се загледа напред. Но не гледаше подобието на къща пред себе си, а отвъд нея, към плоското, безкрайно поле с туфите суха трева. Толкова много неща оцеляваха тук, без да живеят истински.

— Но тогава никога няма да мога да бъда себе си — изрече накрая.

— Ако започнеш да ме издържаш, значи ще стана твой. Сега съм негов, а после ще бъда твой.

Ударът причини на Ганзи болка, много по-голяма, отколкото той би допуснал. Имаше дни, в които единственото, което му бе необходимо, бе да знае, че приятелството между него и Адам съществува на място, където парите нямат никакво значение. Всичко, което подсказваше обратното, нараняваше Ганзи много повече, отколкото би признал пред някого. Затова сега той бавно и отчетливо изрече:

— Такова ли ти е мнението за мен?

— Ганзи, ти просто не знаеш! — възкликна Адам. — Не знаеш нищо за парите, въпреки че ги имаш с купища! Нямаш представа как заради тях хората гледат на мен и на теб! Парите са единственото, което им е необходимо да знаят. И веднага ще решат, че съм любимата ти маймунка!

Аз съм единствено парите си. Те са всичко, което хората виждат у мен, даже Адам!

— И си въобразяваш, че плановете ти ще се наредят даже когато не ходиш на училище и на работа, защото позволяваш на баща си да те съдира от бой?! — не му остана длъжен Ганзи. — Значи си същият като майка си! Мислиш си, че го заслужаваш!

Без никакво предупреждение Адам плесна с ръка кутийка гвоздеи от лавицата до тях и я събори на земята. Звукът, който кутийката издаде при сблъсъка си с бетона, стресна и двамата.

Адам обърна гръб на Ганзи, кръстоса ръце пред гърди и изръмжа:

— Не се преструвай, че разбираш! И престани да идваш тук и да раздаваш правосъдие.

Ганзи осъзна, че е крайно време да се омита оттук. Да не казва нищо повече. Но на тръгване изрече:

— А ти не се преструвай, че имаш нещо, с което да се гордееш!

В мига, в който го изрече, осъзна, че не беше честно, а дори и да беше честно, не беше правилно. Но пък не съжаляваше, че го каза.

Върна се в камарото си и извади мобилния си телефон, за да се обади на Ронан, но сигналът се бе изгубил напълно, така, както често се случваше в Хенриета. Обикновено го приемаше като знак за нещо свръхестествено, което влияе на енергията из града, блокира клетъчните сигнали, а понякога дори и електричеството.

Но сега си каза, че очевидно не е в състояние да осъществи връзка с когото и да било.

Затвори очи и си представи раната по лицето на Адам, плъзналите й встрани меки краища и моравото петно върху носа му. После си представи как някой ден идва и разбира, че Адам не е тук, а в болницата, че и по-лошо, или пък че Адам е тук, но че боят бе избил от него нещо от съществена важност.

Дори само представата за това го накара да потрепери.

В този момент колата се залюля и Ганзи отвори очи. Вратата откъм седалката за пътника простена.