Пророчеството на гарвана

— Почакай, Ганзи! — извика Адам, останал без дъх. Бе се превил почти на две, за да надникне в колата. Раните му изглеждаха страховито. От тях кожата му бе станала някак си прозрачна. — Не си тръгвай така…

Поставените върху волана ръце на Ганзи се плъзнаха в скута му. Обърна се бавно към съседната врата. Това бе частта, в която Адам ще му каже да не приема казаното от него лично. Но той го чувстваше точно така, много лично.

— Просто се опитвам да ти помогна — изрече.

— Да, знам — съгласи се Адам. — Знам го много добре. Но не мога да го направя по този начин. Няма да мога да се понасям, ако постъпя така!

Ганзи не го разбираше, но все пак кимна. Искаше му се всичко да е приключило. Искаше му се да бе вчера, когато той, Ронан и Адам слушаха записа и лицето на Адам не бе понесло никакви удари. Зад Адам зърна госпожа Париш, която наблюдаваше откъм верандата.

Адам затвори за миг очи. Ганзи забеляза, че ирисите под тънката кожа на клепачите му се движат, сякаш сънуваше сън наяве.

А после, съвсем внезапно, той се плъзна в седалката за пътника до него. Устата на Ганзи се отвори, за да образува въпрос, който той все пак не зададе.

— Да тръгваме! — каза Адам. Не погледна нито веднъж към Ганзи. Майка му продължаваше да се взира от верандата, но той не погледна и нея. — По план трябваше да сме при ясновидката, нали така? Е, да изпълним този план!

— Да, ама…

— До десет трябва да съм у дома.

И едва сега погледна към Ганзи. В очите му имаше нещо жестоко и смразяващо, нещо неназовано, за което Ганзи се страхуваше, че някой ден ще го превземе напълно. Знаеше, че това е компромис, рискован дар, който той може да избере да откаже.

След известно колебание двамата удариха приятелски юмруци над скоростния лост. После Адам свали прозореца си и се хвана за покрива, като че ли имаше нужда да се държи за нещо.

Камарото потегли бавно по тесния път, но внезапно пътят му беше блокиран от синя тойота пикап, която идваше от другата страна. Адам осезаемо затаи дъх. През предното стъкло очите на Ганзи срещнаха очите на бащата на Адам. Робърт Париш беше огромен, безцветен като август, израснал сякаш от прахта, заобикаляща караваните. Очите му бяха тъмни и малки и в тях Ганзи не откри ни следа от приятеля си Адам.

Робърт Париш се изплю през прозореца си. Не отби встрани, за да ги пусне да минат. Адам бе извърнал очи настрани, към полето, но Ганзи не го направи.

— Не е необходимо да идваш — каза, просто защото трябваше да го каже.

— Идвам — гласът на Адам дойде сякаш от много далече.

Ганзи завъртя рязко волана и натисна газта. Прасето излезе бързо от пътя и вдигайки около себе си облаци прах, се втурна през плоската канавка. Сърцето му биеше лудо от напрежение и от страх, и от желание да изкрещи на бащата на Адам всичко, което мислеше за него.

Докато се връщаха на пътя от другата страна на тойотата, Ганзи усети в гърба си пронизителния поглед на Робърт Париш.

Тежестта на този поглед му се стори много по-категорично обещание за бъдещето от всичко, което би могла да му предскаже която и да е ясновидка.

Петнайсета глава

Разбира се, че Ганзи не се появи навреме за сеанса си. Часът, който си бе записал, дойде и отмина. Нито следа от Ганзи. И което бе още по-разочароващо, никакво телефонно обаждане от Адам. Блу дръпна завесите, за да огледа улицата наляво и надясно, но не забеляза нищо друго освен обичайния трафик след края на работното време. Маура веднага започна да му търси извинения.

— Може да не си е записал правилно часа — каза.

Блу не смяташе, че той не си е записал правилно часа.

Минаха десет минути. Маура каза:

— Може да е претърпял катастрофа с колата.

Блу не смяташе, че той е претърпял катастрофа.

Кала грабна романа, който четеше, и се запъти към стълбите. На излизане подвикна:

— Което ми напомня, че трябва да закараш форда на ремонт, за да видят ремъка! Виждам катастрофа в бъдещето. Близо до онзи чудат магазин за мебели. Много грозен мъж с мобилен телефон ще спре и ще ти се притече на помощ!

Много бе възможно тя наистина да виждаше катастрофа в бъдещето на Маура, но също така бе възможно и да хиперболизира. За всеки случай обаче Маура си отбеляза в календара, че трябва да закара колата на ремонт.

— Може случайно да съм му казала утре вместо днес — изрече по едно време.

— Това винаги е възможно — прошепна загадъчно Персефона, а след това добави: — Може пък аз да направя пай.

Блу я изгледа притеснено. Приготвянето на пай бе продължителен процес, пълен с много търпение и любов, и Персефона никак не обичаше да я прекъсват, докато се занимава с това. И не би започнала да прави пай, ако смяташе, че пристигането на Ганзи ще я прекъсне.

Маура също изгледа продължително Персефона, след което извади от хладилника торбичка със стъргана тиква и пакетче краве масло. Оттук нататък Блу вече знаеше как ще протече останалата част от деня. Персефона ще приготви нещо сладко. Маура ще приготви нещо с краве масло. Накрая ще се появи и Кала и ще приготви нещо със салам или бекон. Така минаваше всяка вечер, ако вечерята не бе планирана предварително.