Пророчеството на гарвана

Блу не мислеше, че майка й е записала Ганзи за утре, а не за днес. Мислеше си по-скоро, че Ганзи е погледнал часовника на таблото на своя мерцедес-бенц или на радиото на астън мартина си и е решил, че ходенето по гадателки нарушава графика му за скално катерене или голф. А после е духнал нанякъде, точно както Адам й бе духнал под опашката и не й се бе обадил. Не че беше особено изненадана. Просто те са постъпили така, както може да се очаква от момчетата гарвани.

Но тъкмо когато се готвеше да се цупи в стаята си в компанията на бродерията и домашните си, откъм телефонната стая се чу воят на Орла, който след известно време премина в членоразделна реч:

— Пред къщата спря един шевролет „Камаро“ от 1973 година! Цветът му е точно като на ноктите ми!

Последния път, когато Блу бе зърнала ноктите на Орла, те бяха с някакъв много модерен лак пейсли, като десен на индийски плат. Не беше много сигурна точно как изглежда камаро от 1973 г., но прецени, че щом е цвят пейсли, значи е много впечатляваща кола. От друга страна, беше сигурна, че Орла е още на телефона — в противен случай отдавна щеше да се е изтърсила при тях, за да следи развитието на нещата.

— Така, започваме! — извика Маура и безцеремонно изостави стърганата си тиква в мивката.

В този момент в кухнята се материализира и Кала и размени многозначителен поглед с Персефона.

Сърцето на Блу падна в краката й.

Ганзи. Това е всичко, което е.

Звънецът иззвъня.

— Готова ли си? — обърна се Кала към Блу.

Ганзи бе момчето, в което тя или щеше да се влюби, или да убие. Или и двете. За подобно нещо нямаше как да си готов. Просто го приемаш. Такова, каквото е.

Маура отвори вратата.

На прага стояха три момчета, осветени отзад от залязващото слънце — точно както се бе появила и Нийви преди известно време. Три чифта рамене — единият квадратен, вторият стегнат, третият жилав.

— Извинявайте много за закъснението — изрече момчето в средата, с квадратните рамене. От него се понесе аромат на мента, точно както в църковния двор. — Ще ви бъде ли възможно да ме приемете сега?

Блу познаваше този глас.

Протегна ръка, за да се хване за парапета на стълбището до нея, и в този момент в къщата им пристъпи Президент Мобилен телефон.

О, не! Само той не! И през всичкото това време да се притеснява как Ганзи ще умре, а то да се окаже, че ще умре удушен от нейните ръце! В пицарията силната музика бе успяла да скрие по-фините нюанси в гласа му, а повсеместната воня на чесън се бе оказала по-силна от уханието на мента.

Но сега, събирайки две и две, това й се стори очевидно.

Застанал в антрето на къщата им, той бе позагубил част от президентския си вид, но само защото горещината навън го бе накарала да навие ръкавите на скъпата си риза и да свали вратовръзката си. Пепелявокестенявата му коса пък беше разрошена, по онзи специфичен начин, който само вирджинският пек бе в състояние да постигне. Но часовникът си беше все още там, на ръката му, достатъчно голям, за да събори на земята всеки банков обирджия. Все така на място си бе и красивото му излъчване, онова излъчване, което подсказваше, че не само той никога не е бил беден, но че никога не са били бедни нито баща му, нито бащата на баща му, нито бащата на бащата на баща му. Блу не можеше да прецени дали той всъщност е невероятно привлекателен, или просто невероятно богат. Вероятно двете бяха едно и също нещо.

Ганзи. Значи това беше Ганзи.

А това означаваше, че дневникът принадлежи на него.

Означаваше също така, че Адам също му принадлежи.

— Е, не мисля, че е твърде късно — изрече Маура. Беше повече от ясно, че любопитството й се оказа по-силно от правилата й за приемане на клиенти. — Заповядайте в стаята за гадаене. Може ли да ми дадете някакви имена?

Защото Президент Мобилен телефон бе довел, разбира се, по-голямата част от антуража си, с който беше и в „Нино“, всъщност всички освен неугледното момче. И те буквално изпълниха антрето на къщата им догоре, макар и само трима на брой — шумни, мъжествени, чувстваха се толкова удобно един с друг, че не позволяваха на никого другиго да се чувства уютно с тях. Бяха като глутница животни с лъскава кожа, въоръжени с часовниците си, скъпите си топсайдери6 и шитите по поръчка униформи. Дори татуировката на жилавото момче, пронизваща пространството между плешките му над яката, изглеждаше като оръжие, насочено срещу Блу.

— Ганзи — представи се отново Президент Мобилен телефон. — А това са Адам и Ронан — кимна към останалите. — Къде ни искате? Там ли?

И посочи с ръка към гадателската стая с разтворена длан, като че ли бе регулировчик.

— Да, там — кимна Маура. — Между другото, това е дъщеря ми. Ако нямате нищо против, тя също ще присъства на сеанса.

Погледът на Ганзи се насочи към Блу. До този момент усмихнат учтиво, лицето му изведнъж се скова.

— О, здравей отново — изрече. — Неловка ситуация.

— Вие се познавате?! — изгледа Маура на кръв дъщеря си. Блу се почувства несправедливо обвинена.