Пророчеството на гарвана

Тлъсти и блестящи дървесни пчели се спуснаха към главата му, откъснати за момент от задачата си по унищожаването на стълбите. След като почука внимателно, Ганзи огледа равното, грозно поле със суха трева наоколо. Досега би трябвало да се сети, че животът по красивите места в Хенриета струва пари. Независимо колко често Адам му повтаряше, че не цени парите и ги пилее, той не бе успял да схване посланието му.

„Тук никога няма пролет“ — осъзна Ганзи и тази мисъл неочаквано го изпълни с мрак.

Вратата бе отворена от майката на Адам. Тя беше сянка на сина си — същите издължени черти, същите широко поставени очи. Но в сравнение с майката на Ганзи изглеждаше стара и съсухрена.

— Адам е отзад — изрече с кимване тя, преди гостът да бе успял да зададе какъвто и да било въпрос. Погледна го, но после отмести поглед встрани. Ганзи не спираше да се диви как реагират родителите на Адам на униформения пуловер на „Алионби“. И знаеха за него всичко, което трябваше да се знае, още преди да бе отворил уста.

— Благодаря — изломоти той, но думата изхрущя като пясък в устата му, но пък и жената вече затваряше вратата под носа му.

Откри Адам под стария навес зад къщата. Лежеше под един стар бонвил, вдигнат на рампата, почти невидим в хладните студени сенки. Под колата се подаваше празна тава за бензин и масло. Но тъй като изпод нея не се долавяше никакъв звук, Ганзи предположи, че Адам се бе напъхал тук, само за да не стои вкъщи.

— Здрасти, тигре! — подвикна Ганзи.

Адам сви колене, като че ли се канеше да се изстреля изпод колата, но не помръдна.

— Какво има? — попита с равен тон.

Ганзи знаеше какво означава това, тази неспособност на Адам да излезе веднага изпод колата. Гняв и вина стиснаха гърдите му. Най-отчайващото нещо в ситуацията, в която се намираше Адам, бе това, че Ганзи не бе в състояние да я контролира. Изобщо. Дори частица от нея. Сега той хвърли шумно една тетрадка на тезгяха до рампата и изрече:

— Това са записките от днес. Не можех да им кажа, че си болен. Имаш твърде много отсъствия за миналия месец.

— И какво им каза тогава? — достигна до него все така равният глас на Адам.

Един от инструментите под колата издаде немощен стържещ звук.

— Хайде, Париш, излизай! — подвикна Ганзи. — Стига с тези номера!

И подскочи стреснато, когато мокър кучешки нос се опря о увисналата му длан — мелезът, който така яростно бе нападнал гумите на колата му. Макар и неохотно, Ганзи почеса ушите на животното, но после отскочи, когато то погна този път краката на Адам, който най-сетне се раздвижи отдолу. Първо се появиха прокъсаните колена на работните му панталони, после избелялата му тениска с логото на „Кока-кола“, а накрая и лицето му.

Едната му буза бе червена и подпухнала като галактика, костта на носа му бе моравосиня.

Ганзи се ококори и извика:

— Тръгваш веднага с мен!

— Това само ще влоши нещата, когато се върна — промърмори Адам.

— Имам предвид завинаги! Преместваш се в Монмът! Стига толкова! Търпя достатъчно!

Адам се изправи. Кучето започна да подскача радостно в краката му, сякаш не се бе скрил просто под кола, а се бе преместил на друга планета.

— А какво ще стане, когато Глендоуър те накара да напуснеш Хенриета? — попита сконфузено той.

Ганзи не можеше да обещае, че това няма да се случи. Затова отговори:

— Ти идваш с мен!

— Идвам с теб ли? И как ще стане това? Ще изгубя всичко, което съм постигнал в „Алионби“ и ще трябва да започвам наново в друго училище!

Веднъж Адам бе казал на Ганзи: „Беднякът, превръщащ се в богаташ, е история, която никой не иска да чува, докато не приключи“. Но тя беше и история, която не можеше да приключи, при положение че Адам отново не бе успял да дойде на училище. Без прилични оценки по различните предмети не можеше да има щастлив край.

Ганзи каза:

— Не е задължително да продължиш в училище като „Алионби“. Не е задължително после да завършиш Бръшляновата лига. Има и други начини да преуспееш в този живот.

— Аз не те съдя за онова, което правиш, Ганзи! — сряза го веднага Адам.

И тук нагазиха в блатисти води, защото Ганзи знаеше, че на Адам му струваше много да разбере причините, поради които той търсеше Глендоуър. Адам имаше не една и две причини да бъде безразличен към мъглявите тревоги на приятеля си, да се пита защо вселената бе избрала именно Ганзи да се роди в семейство на богати родители, да се чуди дали в раждането му няма някаква по-велика цел. А Ганзи знаеше, че трябва да остави след себе си нещо значимо, че тъкмо заради преднината, с която се бе родил, дължи много на този свят и че ако не го направи, значи от него не става нищичко.

„Бедните са тъжни, защото са бедни — бе отбелязал замислено веднъж Адам, — но се оказва, че богатите също са тъжни, защото са богати.“

А Ронан бе добавил: „Хей, аз съм богат, обаче това изобщо не ме притеснява!“.

На глас Ганзи изрече:

— Добре тогава. Ще намерим друго добро училище. Ще играем играта. Ще ти дадем нов живот!

Адам протегна ръка покрай него, взе един парцал и започна да трие внимателно потъналите си в масло ръце.