Пророчеството на гарвана

— Той е бременен? — изгледа я сащисано Блу.

— Той създава! — отговори назидателно Кала. — А онова пространство също създава. Не знам как да го кажа по по-ясен начин.

Блу се зачуди какво ли създаване имаха предвид. Лично тя непрекъснато създаваше разни неща — вземаше стари неща, разрязваше ги и правеше от тях по-хубави нови неща. Да вземеш неща, които вече съществуват, и да ги трансформираш в нещо друго. Поне това разбираха повечето хора под понятието „създаване“.

Но нещо й подсказваше, че Кала няма предвид точно това. Подозираше, че Кала използва истинското значение на думата „създавам“ — да правиш неща там, където преди това никога не е имало такива.

Маура забеляза изражението на дъщеря си и отбеляза:

— Блу, никога досега не съм ти заповядвала да правиш каквото и да било. Но сега го правя! И ти казвам: стой далече от тези момчета!

Шестнайсета глава

В нощта след сеанса при гадателките Ганзи бе събуден от напълно непознат за него звук. Протегна ръка за очилата си. Странният вой звучеше така, сякаш някой от съквартирантите му биваше убиван от опосум или може би като последните мигове от фатален котешки бой. Не беше много сигурен за биологичния вид, но нямаше никакво съмнение, че става въпрос за смърт.

Ноа стоеше на прага на стаята си с жалка, многострадална физиономия.

— Накарай го да спре! — изхленчи.

Стаята на Ронан се водеше свещено пространство, но ето че в рамките на само една седмица Ганзи бе принуден за втори път да отвори вратата. Завари лампата запалена, а Ронан — прегърбен на леглото, само по боксерки. Преди шест месеца си бе направил сложна черна татуировка, която покриваше по-голямата част от гърба му и се извиваше чак до врата. Сега, под клаустрофобичната светлина на лампата монохромните линии на тази татуировка бяха рязко отчетливи, по-реални от всичко останало в стаята. Беше необичайна татуировка, едновременно зловеща и прекрасна, и всеки път, когато я зърнеше, Ганзи забелязваше нещо различно във фигурите й. Тази вечер, сгушена насред мастилена долчинка от зли, красиви цветя, той видя човка на мястото, където преди бе съзирал коса.

Неравномерният вой отново се понесе из апартамента.

— Какви са тези адски звуци, човече? — подметна весело Ганзи. Ронан си бе сложил слушалките, затова Ганзи протегна ръка и ги свали около врата му. И стана ясно, че воят излиза от слушалките.

Ронан вдигна глава. При това негово движение злите цветя на гърба му се раздвижиха и се скриха зад острите му плешки. В скута си държеше недооформеното гарванче — главичката му беше кипната назад, човчицата зееше.

— Мисля, че отдавна сме си изяснили какво означава затворена врата — изръмжа Ронан. В ръката си държеше пинцети.

— Мисля, че отдавна сме си изяснили, че нощта е за сън — контрира го Ганзи.

— За теб — може би — сви рамене Ронан.

— Но не и тази нощ. Твоят птеродактил ме събуди. Защо издава тези звуци?

В отговор Ронан бръкна с пинцетите в найлонова торбичка, сложена на одеялото до него. Ганзи не беше сигурен дали иска да знае естеството на сивата субстанция, към която се бяха насочили пинцетите. В мига, в който гарванчето чу шумоленето на торбичката, издаде отново онзи призрачен звук — хъхрещ писък, който се превърна в гъргорене, докато поглъщаше следващата си порция. Тази картина събуди у Ганзи едновременно състрадание и желание за повръщане.

— Тази няма да я бъде! — отсече той. — Трябва да го накараш да престане!

— Тя трябва да бъде хранена — отговори спокойно Ронан. Гарванчето погълна още една хапка. Този път прозвуча така, сякаш прахосмукачка поглъщаше картофена салата. — През първите шест седмици трябва да бъде хранена на два часа!

— Не можеш ли да я държиш долу?

В отговор Ронан просто повдигна главичката на птицата и промърмори:

— Ти ми кажи!

Ганзи мразеше да призовават добротата му, особено когато това влизаше в противоречие с желанието му за сън. Но, естествено, за нищо на света не би изпратил гарванчето долу. Беше не по-голямо от хапка, почти невъзможно. Той не беше сигурен дали птичето е невероятно красиво или отвратително грозно, но повече го притесняваше това, че пернатото животинче успяваше да изглежда едновременно и двете.

Някъде зад него се чу жалостивият глас на Ноа:

— Не искам това нещо тук! Напомня ми на…

Не довърши, което му беше навик, а Ронан вдигна пинцетите към него и изръмжа предупредително:

— Хей, човече, да не си припарил повече в стаята ми!

— Млъкнете! — сряза ги Ганзи. — Това важи и за теб, птицо!

— Резачка!