Пророчеството на гарвана

Нещо в неспокойното лице на Ноа му напомни за уплашените физиономии, които го обграждаха, за стършелите по кожата му, за небето над главата му, синьо като смъртта. Преди много, много време той бе получил втори шанс, а напоследък отговорността да превърне този свой живот в нещо значимо му натежаваше все повече и повече.

Извърна поглед от Ноа и се загледа през прозорците. И до ден-днешен имаше чувството, че усеща болезненото присъствие на близките планини, сякаш пространството между него и върховете беше осезаемо. Усещането беше мъчително, подобно на въображаемото спящо изражение на Глиндур.

Ронан беше прав. Нещата започваха да стават по-сериозни. Той може и да не беше открил линията, нито сърцевината на линията, но нещо определено се случваше. Нещо започваше.

— Не го изхвърляй — прошепна Ноа.

Седемнайсета глава

Няколко дена по-късно Блу се събуди доста преди зазоряване.

В стаята й играеха назъбените сенки, които хвърляше лампата в коридора. Както всяка нощ от сеанса насам, в мига, в който сънят я освободи от прегръдките си, в главата й нахлуха мисли за елегантните черти на Адам и спомени за приведената глава на Ганзи. Не бе в състояние да прогони от съзнанието си този хаотичен епизод, преповтаряйки го отново и отново. Изненадващата реакция на Кала на въпроса на Ронан, тайният език между Адам и Ганзи, фактът, че Ганзи не бе просто дух от пътя на мъртвите. Ала не само момчетата бяха онези, които тревожеха мислите й, въпреки че колкото и да й бе тъжно, особено след случилото се, бе малко вероятно Адам изобщо да се обади. Не, проблемът, който я бе сграбчил в хватката си, бе преди всичко фактът, че майка й, й бе забранила да прави нещо. Това и стягаше като тясна яка.

Блу отметна завивките. Реши, че е най-добре да става.

Лелееше неохотна привързаност към чудатата архитектура на къщичката на Фокс Уей №300. Това беше от онзи тип апатична привързаност, родена по-скоро от носталгия, отколкото от някакво сериозно чувство. Но чувствата й към двора зад къщата бяха всичко друго, но не и смесени. Огромен бук с широка корона бе приютил под сянката си целия заден двор. Красивата му, абсолютно симетрична корона се простираше от едната ограда до другата толкова гъста, че обагряше и най-жаркия летен ден в тучно зелено. Само най-поройният дъжд бе в състояние да проникне между листата му. Блу пазеше торба със спомени как стои до масивния, гладък ствол на големия бук, над клоните се сипе дъжд, който съска, почуква и се разпръсква по короната, но изобщо не достига земята. Застанала под стария бук, Блу често имаше усещането, че самата тя е букът, че дъждът се сипе по нейните листа и отскача от гладката като нейната собствена кожа кора.

Сега тя въздъхна тихичко и се отправи надолу към кухнята. Бутна задната врата, а после я затвори с две ръце, много внимателно. След залез-слънце дворът се превръщаше в свят, различен от всичко останало, закътан и сумрачен. Високата дървена ограда, покрита с хаотично разпръснати стръкове орлови нокти, блокираше светлината от задните веранди на съседите, а непробиваемият балдахин на стария бук блокираше лунната светлина. Обикновено й се налагаше да изчака няколко дълги минути, преди очите й да се приспособят към този мрак, но не и тази нощ.

Тази нощ по стъблото на дървото играеше призрачна, несигурна светлинка. Блу се закова пред вратата, опитвайки се да осмисли естеството на неравномерно бликащата светлина, докато се местеше по бледата сива кора на дървото. Подпря се на стената на къщата — беше все още топла от горещината на деня — и се приведе напред. От мястото, където се намираше, успя да зърне свещ от другата страна на дървото, скътана между голите му, змиевидни корени. Треперливият пламък изчезна, удължи се, а после пак изчезна.

Блу направи крачка напред от напуканата тухлена веранда, после още една крачка, но преди да продължи, се извърна, за да провери дали някой не я наблюдава от къщата. Кой е оставил тази свещ и защо? На няколко крачки от свещта имаше друг сноп от гладки, преплитащи се корени, в които се бе събрала локвичка черна вода. Водата отразяваше колебливия пламък на свещта, сякаш под черната й повърхност гореше друга свещ.

Блу затаи дъх и направи още една крачка.

Облечена в широк пуловер и дълга, диплеща се пола, близо до свещта и локвичката сред корените бе приклекнала Нийви. С красивите си, кръстосани в скута ръце тя стоеше неподвижна като самото дърво и мрачна като небето, надвиснало над главите им.

Зърнала Нийви, Блу издиша облекчено. А после, когато вдигна очи към едва видимото лице на леля си, отново затаи дъх, като че пак се изненада от нещо.

— О! — изрече накрая. — Съжалявам. Нямах представа, че си тук.

Ала Нийви не отговори. Когато се вгледа по-отблизо, Блу видя, че очите на Нийви блуждаят. Всъщност веждите й се оказаха онези, които бяха заблудили момичето — някак си нямаха никакво изражение. Безформените вежди изглеждаха като че ли още по-празни и от очите й, чакащи запълване, образуващи две прави, неутрални линии.