Пророчеството на гарвана

Първата мисъл на Блу бе за някакъв медицински проблем — нямаше ли някакви удари с подобни симптоми? И как се наричаха? Но после си спомни за купата сок от касис на кухненската маса. Беше много по-вероятно да бе прекъснала някакъв вид медитация.

Но това не приличаше и на медитация. Приличаше на… ритуал. Нейната майка не провеждаше ритуали. Веднъж Маура се бе разкрещяла бясно на един клиент: „Аз не съм вещица!“. А друг път бе повторила същото и на Персефона, само че с дълбока тъга: „Аз не съм вещица“. Обаче Нийви очевидно бе. Блу не беше много сигурна какви са правилата в подобна ситуация.

— Кой е там? — обади се Нийви.

Но това не беше гласът на Нийви. Беше нещо много по-дълбоко и по-далечно.

По ръцете на Блу пролазиха тръпки. Някъде в дървото над тях изсъска птица. Или поне на Блу й се стори, че е птица.

— Излез на светло — каза Нийви.

Водата между корените се раздвижи — или може би беше просто подвижното отражение на самотната свещ. Оглеждайки се, Блу едва сега забеляза, че близо до дънера на дървото беше начертан пентаграм. В един от върховете му се намираше свещта, в друг — локвичката с тъмна вода. Незапалена свещ маркираше третия връх, празна купа — четвъртия. За момент Блу си помисли, че е сгрешила, че това изобщо не е звезда с пет върха. Но после разбра — петият връх беше Нийви.

— Знам, че си там — каза не-Нийви с гласа, който звучеше като мрачни места, много отдалечени от слънцето. — Надушвам те.

Нещо пропълзя много бавно по гърба на Блу и до врата й, но от вътрешната част на кожата й. Усещането за чуждо тяло беше толкова силно, че момичето се изкуши да го плесне или да го почеше.

Вече й се искаше да си влезе обратно в къщата и да се престори, че никога не е излизала, но същевременно не искаше да оставя Нийви сама, в случай че… нещо…

Блу не искаше да си го помисля, но го помисли.

Не искаше да оставя Нийви сама, в случай че нещо не я пусне.

— Тук съм — изрече на глас.

Пламъкът на свещта се издигна много, много нагоре.

Не-Нийви попита:

— Как се казваш?

На Блу й хрумна, че не би могла да бъде сигурна дали устата на Нийви се мърда, докато говори. Беше трудно да я погледне в лицето.

— Нийви — излъга Блу.

— Ела напред, за да те видя.

Да, в черната локвичка очевидно се движеше нещо. Водата отразяваше цветове, които не бяха на свещта. Те се мърдаха и движеха в модел, напълно различен от движенията на пламъка.

Блу потрепери и отвърна:

— Аз съм невидима.

— Ааааах — въздъхна не-Нийви.

— Кой си ти? — попита Блу.

Пламъкът на свещта се издигна нагоре и нагоре, изтънял до счупване. Но се протягаше не към небето, а към Блу.

— Нийви — отговори не-Нийви.

В този мрачен глас имаше нещо много хитро. Нещо знаещо и злокобно, нещо, което подтикваше Блу да погледне през рамо. Но не можеше да откъсне очи от тази свещ, защото се страхуваше, че ако се обърне, пламъкът ще я грабне.

— Къде си? — попита момичето.

— На пътя на мъртвите — изръмжа не-Нийви.

В този момент Блу осъзна, че дъхът й пред нея се събира на валма. По ръцете й пролазиха тръпки, бързи и болезнени. Под неясната светлина на свещта забеляза, че дъхът на Нийви също се вижда.

Достигнал локвичката, облакът, представляващ дъха на Нийви, се раздели, сякаш от водата се издигаше нещо физическо, за да го разкъса.

Блу се втурна напред, срита празната купа, събори незапалената свещ и започна да хвърля пръст по посока на черната локвичка.

Свещта изгасна.

Настъпи минута на непрогледен мрак. Нямаше дори звук, сякаш и дървото, и дворът вече не се намираха в градчето Хенриета. Но въпреки гробната тишина Блу не се почувства сама — а това бе ужасно чувство.

„Аз съм в прозрачен пашкул! — помисли си побесняла тя. — Аз съм в крепост! Обградена съм от стъкло. Виждам навън, но нищо от там не може да влезе вътре. Аз съм недосегаема!“ Това бяха всичките заклинания за визуализация, на които Маура я беше научила, за да се защитава от парапсихични атаки. Но дори и взети заедно, те не бяха нищо в сравнение с гласа, който бе излязъл от Нийви.

Но, от друга страна, вече нямаше нищо. Тръпките по ръцете и гърба й бяха изчезнали така, както бяха дошли. Бавно, но сигурно очите й се приспособиха към мрака (макар да й се струваше, че отнякъде в света бе започнала да се пропива светлина) и тя завари Нийви все така коленичила край локвичката тъмна вода.

— Нийви! — прошепна Блу.

Известно време не се случи нищо, но после Нийви вдигна брадичка, а след нея и ръцете си.

Моля те, бъди Нийви! Моля те, бъди Нийви!

Цялото тяло на Блу се бе стегнало, готово да побегне.

А после видя, че веждите на Нийви заемат обичайното си положение над очите й, въпреки че ръцете й все още трепереха. Блу въздъхна облекчено.

— Блу? — обади се Нийви с почти нормален глас. А после, внезапно връщаща се в съзнание, възкликна: — О, не! Нали няма да кажеш на майка си за това, а?

Блу впери ядосано очи в нея и извика:

— Точно обратното, ще й кажа! Какво беше това, би ли ми казала? Какво правеше? — сърцето й биеше като лудо и сега, когато вече бе в състояние да разсъждава нормално, си даде сметка, че е ужасѐна.