Пророчеството на гарвана

Ноа се оттегли, тътрейки скръбно крака, но Ганзи остана. В продължение на няколко минути наблюдаваше как гарванчето поглъща сива гнус, докато Ронан му гукаше. Това не беше онзи Ронан, с когото Ганзи беше свикнал, но не беше и онзи Ронан, с когото някога се бе запознал. Вече му беше ясно, че инструментите, които буквално виеха откъм слушалките, бяха ирландски гайди. Ганзи не си спомняше кога за последен път приятелят му бе слушал келтска музика. Музиката на Нийл Линч. И изведнъж усети, че харизматичният баща на Ронан липсва и на него. Но много повече му липсваше онзи Ронан, който съществуваше, докато Нийл Линч бе все още жив. Това момче, сега седящо на леглото пред него с крехката птица в скута си, изглеждаше като някакъв компромис със стария Ронан.

След цяла вечност Ганзи се осмели да попита:

— Ронан, какво искаше да каже ясновидката? Имам предвид за баща ти?

Ронан не вдигна глава, но Ганзи видя как мускулите на гърба му се свиват и стягат, сякаш изведнъж някой бе метнал отгоре им огромен товар.

— Това е въпрос изцяло в стила на Деклан — промърмори накрая.

Ганзи се замисли, но накрая отвърна:

— Не, не мисля, че е в негов стил.

— Онази просто говореше глупости.

Ганзи обмисли и това твърдение и накрая отсече:

— Не съм съгласен и с това.

Ронан напипа музикалния плейър някъде из леглото си и го сложи на пауза. А когато отговори, гласът му излезе безстрастен и оголен.

— Тя просто е една от онези психарки, които влизат в главата ти и започват да се ебават с мозъка ти. Каза го само защото знаеше, че ще причини проблеми.

— Например какви?

— Например ти да ми задаваш въпрос, какъвто би ми задал Деклан — отговори Ронан. Поднесе на гарванчето още една сива порция, но птицата просто го съзерцаваше като хипнотизирана. — Или да ме накара да мисля за неща, за които не желая да мисля. Такъв тип проблеми. И не само такива, разбира се. Хей, какво става с лицето ти, между другото?

Ганзи разтри замислено бузата си. Кожата му вече пищеше неистово от наболата брада, която той й бе оставил. Знаеше, че с този въпрос Ронан се опитва да отвлече вниманието му, но го позволи, като отговори:

— Вижда ли се вече?

— Пич, нали няма наистина да си пускаш брада, а? Като го каза, реших, че се шегуваш. Нали си наясно, че това излезе от мода още през четиринайсети век или когато там е било, когато е живял Пол Бъниън?! — обърна се и го погледна през рамо. Отново бе с еднодневната си набола брада, която всъщност бе в състояние да се покаже по всяко време на деня. — Просто престани! Приличаш на мръсен бедняк!

— И без това няма смисъл. Брадата ми просто не расте! Очевидно съм орисан до края на живота си да си остана кьосе!

— Ако продължаваш да ръсиш подобни глупости, с теб е свършено! — възкликна Ронан. — Стига, човече! Не позволявай на тази брада да те съсипе! Ще видиш, че след като топките ти паднат, брадата сама ще се покаже! Ще стане като вълна. Когато ядеш супа, тя ще ти филтрира картофите. В териерски стил. Имаш ли косми на краката? Не съм ти обръщал внимание.

Ганзи не удостои с реакция нито едно от твърденията на Ронан. Отдръпна се с въздишка от стената и посочи към гарвана.

— Връщам се в леглото. Постарай се това нещо да пази тишина! Да знаеш, че си ми голям длъжник, Линч!

— Все тая — сви рамене Ронан.

Ганзи се върна при леглото си, макар че не легна. Протегна ръка за дневника си, но той не беше на мястото си — беше го забравил в пицарията онази вечер, когато братята Линч се сбиха. Зачуди се дали да не се обади на Малъри, но нямаше представа какво да го пита. Нещо дълбоко в него се усещаше като нощ — гладна, търсеща, черна. Това го подсети за мрачните орбити вместо очи в черепа на картата на Смъртта.

На прозореца жужеше насекомо, от онзи вид тропотливо жужене, което идва от насекомо със значителни размери. Това го подсети за неговата епипен — автоматичната му спринцовка с епинефрин, намираща се далече от него, в жабката на колата, твърде далече, за да бъде полезна, когато алергията му имаше най-голяма нужда от нея. Насекомото беше най-вероятно муха или миризливка, или поредният бръмбар, но колкото по-дълго го слушаше как жужи, толкова повече се изпълваше с опасения, че е пчела или оса.

Може би не беше.

Но все пак реши да действа. Стана тихичко от леглото си и се приведе, за да вземе една от обувките си на пода. Приближавайки се предпазливо към прозореца, Ганзи се огледа, ориентирайки се по жуженето. Сянката на телескопа беше като елегантно чудовище в средата на помещението зад него.

Въпреки че жуженето изведнъж престана, отне му само миг, докато фиксира насекомото на прозореца — беше оса, пълзяща по тясната дървена рамка, поклащаща се напред-назад. Ганзи не помръдна. Загледа се в нея как се катери — нагоре, пауза, нагоре, пауза. Уличните лампи отвън превръщаха тялото на осата в сенки с дебелината на косъм, осветявайки тялото му, завършващо с едва видимото острие на жилото.