Пророчеството на гарвана

В главата на Ганзи се родиха едновременно два сюжета. Единият беше реалният — осата, катереща се по дървената дограма, в пълно неведение за присъствието му. Вторият беше измислен, просто възможност — осата бръмва във въздуха, надушва кожата на Ганзи, забива жилото си в него и превръща алергията му в смъртоносно оръжие.

Преди много години по тялото му бяха плъзнали стършели, продължаващи да махат с крилца дори тогава, когато сърцето му вече бе спряло да бие от алергичния шок.

Гърлото му се стегна болезнено.

— Ганзи?

Зад него долетя гласът на Ронан, със странен, първоначално неразпознаваем тембър. Ганзи не се обърна. Осата току-що бе помръднала с крила и почти бе полетяла.

— По дяволите, човече! — изръмжа Ронан.

Последваха три стъпки, много бързо една след друга, подът изскърца, а после обувката от ръката на Ганзи бе дръпната. Ронан го избута настрани и залепи обувката върху прозореца с такава сила, че едва не счупи стъклото. След като свитото вече тяло на осата падна на пода, Ронан го откри въпреки мрака и го размаза още веднъж с обувката.

— По дяволите, човече! — повтори. — Да не си откачил?

Ганзи нямаше представа как да опише състоянието си, какво е да видиш смъртта, пълзяща на сантиметри от теб, да знаеш, че само след няколко секунди можеш да се превърнеш от „обещаващ ученик“ в „неподлежащ на реанимация“. Обърна се към Ронан, който бе вдигнал много внимателно осата за счупените крила, за да не може приятелят му да стъпи върху нея.

— Какво искаше? — попита.

— Моля? — изгледа го Ронан.

— Очевидно си дошъл за нещо.

Ронан подхвърли дребното тяло на осата в коша за боклук до бюрото. Той обаче беше пълен догоре със смачкани листи, така че тялото отскочи и пак падна на пода, и го принуди да потърси някоя дупка между листите.

— Вече не си спомням — отговори.

Ганзи просто си стоеше и чакаше Ронан да каже нещо. Но той продължи да се суети още известно време с осата, а когато най-сетне се увери, че тя е на безопасно разстояние, се изправи и без да поглежда Ганзи в очите, смотолеви:

— Каква е тази работа за теб и Париш? Тръгвате ли си оттук?

Не това бе очаквал Ганзи. И не знаеше какво да каже, без да нарани Ронан. Но и не можеше да го лъже.

— Кажи ми какво си чул, а аз ще ти кажа кое е вярно.

— Ноа ми каза, че ако ти си тръгнеш оттук, Париш ще замине заедно с теб — отговори Ронан.

Бе позволил на ревността да се прокрадне в гласа му, което направи реакцията на Ганзи много по-хладна, отколкото иначе би била. Стараейки се да няма любимци сред приятелите си, той продължи строго с въпросите:

— И какво още е благоволил да ти съобщи Ноа?

С видимо усилие Ронан се стегна. Нито един от братята Линч не обичаше да изглежда по начин, различен от нападателния, ако ще и той да е неуправляемо агресивен. Затова, вместо да отговори, попита:

— Не искаш ли да дойда и аз?

В гърдите на Ганзи изведнъж се събра огромна топка.

— Бих взел всички ви със себе си, където и да отида — изрече дрезгаво.

Лунната светлина бе превърнала лицето на Ронан в чудата скулптура, ярък портрет, изваян несъвършено от скулптор, забранил да добави към лицето и състрадание. Той изпълни пушаческото си дишане — силно вдишване през носа, леко издишване през решетката на зъбите.

След известна пауза добави:

— Онази вечер. Имаше нещо…

Но после замълча, без да довърши. Това беше от онези точки, които Ганзи свързваше с тайни и чувство за вина. Точката, която правиш, когато си взел решение да си признаеш, но накрая устата ти те предава.

— Имаше какво?

Ронан промърмори нещо. После ритна кошчето за боклук.

— Имаше какво, Ронан?!

Той смотолеви:

— Тази работа с Резачка и с ясновидката, и просто… онова с Ноа, и затова смятам, че започва да става нещо странно.

— Понятието „странно“ не ми помага с нищо! — възкликна Ганзи, неспособен да скрие раздразнението в гласа си. — Нямам представа какво имаш предвид под „странно“!

— И аз нямам представа, човече, изглежда ми откачалническо. И не знам какво да ти кажа. Наистина не знам! Може би странно като твоя глас на онзи запис? — погледна го. — Или странно като дъщерята на онази ясновидка. Просто нещата изглеждат по-сериозни, отколкото се представят. И аз не знам какви ги приказвам. Мислех си, че поне ти ще ми повярваш!

— Дори не знам в какво ме молиш да повярвам!

— Започва се, човече! — прошепна Ронан.

Ганзи кръстоса ръце пред гърди. От мястото си виждаше ясно черното крило на мъртвата оса, притиснато сред хартиите в кошчето. Зачака Ронан да продължи, но единственото, което приятелят му каза, беше:

— Но ако още веднъж те хвана да се пулиш срещу някоя оса, гарантирам ти, че ще й позволя да те убие! Набий си го в тъпата глава!

И без да чака отговор, се обърна и се върна обратно в стаята си.

Много бавно Ганзи се наведе и вдигна обувката си от мястото, където я беше хвърлил Ронан. Когато се изправи, осъзна, че Ноа се бе измъкнал от стаята си и се бе озовал до него. Тревожният му поглед се плъзна от Ганзи към кошчето за боклук. Тялото на осата се бе свлякло няколко сантиметра по-надолу, но все още се виждаше.

— Какво? — тросна му се Ганзи.