Пророчеството на гарвана

Надявам се, че все още искаш да ти се обадя!

Адам.

Това вече обясняваше миниатюрния букет. Той пасваше напълно на износения пуловер на Адам.

— И ти започваш да се изчервяваш — отбеляза неодобрително Кала. Протегна ръка към букета, но Блу я плесна лекичко. С нескрит сарказъм Кала добави: — Който и да е той, е дал и последния си петак за това, не мислиш ли?

Блу приближи белия карамфил към бузата си. Беше толкова нежен, че сякаш не докосваше нищо. Не беше нито портрет, нито кошница с плодове, но тя не можеше да си представи Адам да изпрати нещо по-драматично от това. Тези дребни цветенца бяха тихи и скромни, точно като него.

— Мисля, че букетът е много красив — изрече тихо.

Наложи й се да прехапе устни, за да не позволи на глуповатата си усмивка да се покаже. В момента единственото, което й се искаше да направи, бе да прегърне цветята и да се разтанцува, но и двете изглеждаха неразумни при дадените обстоятелства.

— Кой е той? — попита Кала.

— Устата ми е заключена! — отсече Блу. — Ето, вземи си чантите! — и протегна ръка така, че двете чанти на Кала се плъзнаха към разтворените й ръце.

Кала поклати глава, но не изглеждаше недоволна. Блу подозираше, че дълбоко в себе си тя е голяма романтичка.

— Кала? — обади се по едно време момичето. — Мислиш ли, че трябва да кажа на момчетата къде е пътят на мъртвите?

Погледът, който Кала й отправи, спокойно можеше да съперничи на продължителния и изпитателен поглед на Нийви. После тя отговори:

— Какво те кара да мислиш, че аз мога да отговоря на този въпрос?

— Защото си възрастна — отговори Блу. — И от теб се очаква да си научила повече неща от мен по пътя към старостта.

— В такъв случай мисля, че ти вече си взела решението си — отсече Кала.

Блу сведе очи към земята. Беше вярно, че напоследък будуваше до късно през нощта, привлечена от дневника на Ганзи и от мисълта, че на този свят има много повече неща, отколкото се виждаха на пръв поглед. Беше вярно също така, че започваше да я преследва една идея — идеята, че може би, само може би там някъде наистина има спящ крал и тя ще бъде в състояние да положи ръка върху спящата му буза и да почувства продължаващия да бие векове наред пулс под кожата му.

Ала много по-важни от всички тези съображения бяха нейното лице върху онази карта с пажа чаши, намокрените от дъжд рамене на едно момче в църковния двор и един глас, който казваше: Ганзи. Това е всичко, което е.

След като вече бе видяла, че смъртта му е заложена в бъдещето, и като се бе уверила, че той е съвсем истински, и бе установила, че тя е орисана да вземе участие в края му, за нея вече нямаше никакъв шанс просто да стои настрани и да позволи всичко това да се случи.

— Само не казвай на мама — промърмори тихичко.

Изсумтявайки неопределено, Кала отвори рязко входната врата на къщата и остави Блу и нейните цветя на стълбището отпред. Букетът изобщо не тежеше, но за момичето той беше голяма промяна в живота й.

Днес е денят, в който спирам да търся информация за бъдещето си и започвам да го живея!

— Блу, ако се сближиш с него… — обади се внезапно Кала, замръзнала на прага на къщата, — добре е да пазиш сърцето си! И за миг не забравяй, че той съвсем скоро ще умре!

Двайсета глава

В същия момент, в който цветята му бяха доставяни в къщата на Фокс Уей №300, Адам пристигна в Манифактура Монмът на своя доста жалък велосипед. Завари Ронан и Ноа в затревената част на двора — изграждаха дървени рампи за някаква крайно съмнителна цел.

Опита два пъти да накара ръждясалата стойка да задържи велосипеда му изправен, но накрая се отказа и го остави легнал на земята. През спиците на колелата щръкна трева.

— Кога, според теб, ще се върне Ганзи? — попита накрая.

Ронан не му отговори веднага. Беше легнал под беемвето си и измерваше широчината на гумите с жълта рулетка.

— Двайсет и пет сантиметра, Ноа!

Ноа, застанал до купчина парчета шперплат и тухли четворки, възкликна:

— Само толкова? Не ми изглежда особено много.

— Бих ли те излъгал за такова нещо? Двайсет и пет. Сантиметра! — измъкна се изпод колата си и се вторачи в Адам. Бе оставил еднодневната си набола брада да се превърне в многодневна такава, вероятно за да дразни Ганзи с неспособността му да си отгледа косми по лицето. Сега вече изглеждаше като онези мъже, от които жените моментално криеха чантите и децата си. — Кой да ти каже? Кога каза той, че ще се върне?

— В три.

Ронан се изправи на крака и двамата се обърнаха да гледат как Ноа работи с шперплата за рампата. Всъщност „работи“ бе малко пресилено, защото той по-скоро го съзерцаваше. Бе вдигнал ръцете си на двайсет и пет сантиметра разстояние и гледаше през тях към шперплата пред себе си с крайно озадачена физиономия. Наоколо не се виждаха никакви инструменти.

— Какво точно си решил да правиш с тези неща? — обади се Адам.

Ронан се ухили ехидно и отговори:

— Рампа! Беемве! Проклетата луна!