Пророчеството на гарвана

Типично в стила на Ронан. Стаята му в Монмът бе пълна със скъпи играчки, но като всяко разглезено дете и на него накрая му доскучаваше и излизаше навън да си играе с пръчки.

— Траекторията, която подготвяш, не предполага луната — отбеляза Адам. — Предполага само края на окачването на колата.

— Нямам нужда от съветите ги, умнико!

И може би наистина нямаше. Ронан не се нуждаеше от физика. Можеше да накара дори парче шперплат да прави това, което той иска от него. Затова Адам се отказа да се меси и приклекна до велосипеда си, за да провери дали няма да може все пак да вдигне стойката, без да я счупи окончателно.

— Какъв ти е проблемът, човече? — попита Ронан.

— Опитвам се да реша дали да се обадя на Блу — изричайки го на глас, той знаеше, че си проси присмеха на Ронан, но това беше едно от онези неща, които трябваше да бъдат споделени с приятелите.

— Той й изпрати цветя — обади се Ноа.

— Ти откъде знаеш?! — възкликна възмутено Адам по-скоро от унижение, отколкото от любопитство.

В отговор Ноа просто се усмихна и зарея поглед в далечината. Накрая, с триумфално изражение на лицето срита едно от парчетата шперплат.

— Къде, при онези психарки ли? Ти знаеш ли какво е онова място, а? — извика Ронан. — Място за кастрация, човече! Ако си решил да излизаш с това момиче, по-добре й изпрати топките си вместо цветя!

— Ти си истински неандерталец.

— Понякога звучиш точно като Ганзи — сопна му се Ронан.

— А ти понякога не звучиш — не му остана длъжен Адам.

Ноа се изсмя със своя придиханен, почти беззвучен смях. Ронан се изплю до гумите на беемвето си и промърмори:

— Нямах представа, че Адам Париш си пада по джуджета.

Той не говореше сериозно, разбира се, но на Адам изведнъж му писна от Ронан и неговата безполезност. През дните след юмручния бой на паркинга до пицарията Ронан бе получил вече няколко предупреждения в ученическата си кутия в „Алионби“, заплашващи го с крути мерки, които предстоят да му се стоварят на главата, ако не започне да получава по-добри оценки. Стига изобщо да направеше някакъв опит да получава оценки. А ето че Ронан просто се мотаеше по двора и строеше рампи.

Някои хора завиждаха на парите на Ронан. Адам обаче завиждаше на свободното му време. Да бъдеш богат колкото Ронан, означаваше да можеш да ходиш само на училище и нищо друго, да разполагаш с изобилни порции от свободно време, през които да учиш, да пишеш есета и да спиш. Адам не би си признал пред никого, а най-малко пред Ганзи, но истината е, че беше вече много уморен. Беше уморен да вмъква домашните си между почасовата си работа на какви ли не места, да вмъква съня си, да вмъква издирването на Глендоуър. Работата му изглеждаше като напълно пропиляно време — след пет години никой нямаше да се интересува от това, че е работил във фабрика за каравани. Всички щяха да го питат единствено дали е завършил „Алионби“ с отличен успех, дали е открил Глендоуър или дали е все още жив. А на Ронан изобщо не му се налагаше да се тревожи за подобни неща.

Адам бе взел решение да се запише в „Алионби“ преди две години, според него — отчасти заради Ронан. Веднъж майка му го бе изпратила до бакалията с банковата си карта. Единственото, което имаше на лентата за покупки, беше една паста за зъби и четири кутийки равиоли за микровълнова печка, но касиерката му беше казала, че в картата на майка му няма достатъчно средства за покриване на сметката по тази покупка. И макар че вината изобщо не беше негова, беше невероятно унизително да стои с приведена глава в началото на опашката и да преравя джобовете си, като че ли там можеше да открие сумата, необходима за доплащане на сметката. Докато стоеше и се мотаеше, едно момче с бръсната глава от опашката на съседната каса се шмугна пред него, хвърли кредитната си карта и набързо събра покупките си.

Дори начинът, по който се движеше непознатото момче, спомни си Адам, беше зашеметяващ — уверено и безгрижно, с гордо изпънати рамене и вирната брадичка, същински императорски син. И докато касиерката отново плъзгаше картата на Адам през четеца, преструвайки се заедно с него, че машинката може и да е разчела погрешно магнитната лента, Адам наблюдаваше как другото момче се насочва към тротоара, където го чакаше блестяща черна кола. Когато момчето отвори вратата, Адам видя, че другите две момчета вътре носеха пуловери с гарвани на гърдите и вратовръзки. И после с презрително безгрижие надигнаха кутийките си с безалкохолни.

А той беше принуден да остави кутийките и пастата за зъби на касата, с очи, зачервени от срам и сълзи, които отказваха да паднат.

Никога до този момент не бе искал толкова страстно да бъде някой друг.