Пророчеството на гарвана

В спомените му това момче беше Ронан, но като се замислеше, си даваше сметка, че може и да е било друго. По онова време Ронан нямаше как да е бил достатъчно голям, за да притежава шофьорска книжка. Бил е просто някой друг ученик от „Алионби“ с редовна кредитна карта и скъпа кола. Онзи паметен ден, разбира се, не бе единствената причина, която го бе накарала да се бори със зъби и нокти за място в „Алионби“. Но беше катализаторът — въображаемият спомен за Ронан, безгрижен и кух, но с непокътната гордост, и Адам, уплашен и унизен, докато зад него чакат цяла опашка възрастни дами.

Все още не се бе превърнал в онова момче от съседната опашка, но беше близо.

Сега Адам сведе очи към очукания си стар часовник, за да види с колко закъснява Ганзи, а после се обърна към Ронан:

— Дай ми телефона си.

Повдигайки вежди, но без да казва нищо, Ронан грабна телефона си, намиращ се на покрива на беемвето, и му го подаде.

Без да се замисля нито секунда повече, Адам набра номера на ясновидката. Телефонът звънна два пъти, след която един тих гласец изрече:

— Адам?

Стреснат от изричането на името си, Адам отговори:

— Блу?

— Не — отговори гласът. — Персефона — а после към някого до нея: — Десет долара, Орла. Такъв ни беше облогът! Не, името на обаждащия се не е изписано, виждаш ли? — след това отново към Адам: — Много се извинявам, Адам. Ужасна съм, когато става въпрос за съревнование. Ти си момчето с тениската на „Кока-кола“, нали?

На Адам му бяха необходими няколко секунди, докато си даде сметка, че тя има предвид тениската, с която бе облечен на сеанса.

— О! Ами… да.

— Прекрасно! Отивам да извикам Блу.

Настъпи кратка, сконфузена пауза, през която единственото, което се чуваше, бяха гласовете в далечината. Адам усети, че по тялото му започват да се лепят насекоми — паркингът пак се нуждаеше от окосяване. На някои места асфалтът вече не се виждаше.

— Не вярвах, че ще се обадиш — изрече Блу.

Сигурно дълбоко в себе си Адам изобщо не беше очаквал да чуе Блу, защото изненадата, която изпита, чувайки гласа й, беше толкова голяма, че почувства отново познатата буца в корема си. Близо до него Ронан се подсмихваше подигравателно така, че му идваше да забие юмрук в рамото му.

— Казах, че ще се обадя.

— Благодаря за цветята! Много са красиви! — каза тя, а после изсъска: — Орла, махай се оттук!

— Там при вас май е пълно с народ, а?

— Тук винаги е пълно с народ. Тук живеят сигурно към триста четирийсет и двама души и всичките до един се бутат в момента в тази стая. Какво ще правиш днес?

Зададе въпроса съвсем естествено, като че ли бе най-логичното нещо в света да водят разговор по телефона, сякаш вече бяха приятели.

Което значително улесни Адам, за да отговори:

— Ще ходя на изследователска експедиция. Искаш ли да дойдеш с мен?

Ронан го зяпна шокирано. Значи, независимо какво щеше да каже тя оттук нататък, телефонният разговор си бе струвал само заради физиономията на Ронан.

— Какъв вид изследване?

Засланяйки очи с ръка, Адам вдигна поглед към небето. Стори му се, че чува приближаването на Ганзи.

— В планината. Какво мислиш за хеликоптерите?

Продължителна пауза.

— Какво имаш предвид? В етичен смисъл ли?

— Като транспортно средство.

— По-бързи от камилите, но не толкова издръжливи. Да не би днес да има и хеликоптер?

— Аха. Ганзи иска да потърси лей линията, а от въздуха тези неща обикновено се забелязват по-лесно.

— И просто така е наел… хеликоптер?

— Той е Ганзи.

Втора продължителна пауза. Според Адам това бе пауза за обмисляне, затова не я прекъсна. Накрая Блу изрече:

— Окей, ще дойда. Това да не би да е… Всъщност какво е?

— Нямам никаква представа — отговори напълно искрено Адам.

Двайсет и първа глава

Да не се подчиниш на Маура, се оказа изумително лесно.

Маура Сарджънт нямаше почти никакъв опит в дисциплинирането на деца, а Блу нямаше почти никакъв опит в спазването на дисциплина, затова не съществуваше нищо, което да спре Блу да не излезе с Адам, когато той дойде да я вземе от дома й. Дори не се почувства виновна — поне засега — защото нямаше опит и във вината. Всъщност най-забележителното в цялата ситуация бе, че противно на всички очаквания, тя бе изпълнена с надежда. Нарушаваше заповедите на майка си, като се срещаше с момче, при това момче гарван. А уж се ужасяваше от това.

Но беше адски трудно да си представи Адам като момче гарван, когато той я посрещна пред дома й, пъхнал елегантно ръце в джобовете си, окъпан в уханието на окосена трева. Синините по лицето му бяха остарели, поради което бяха още по-страховити.

— Изглеждаш прекрасно — изрече той, когато двамата поеха надолу по алеята.