Пророчеството на гарвана

Тя не беше много сигурна дали й говори сериозно, или просто й прави комплимент. Беше обула тежки кубинки, които бе открила в „Гудуил“ (беше ги украсила с конци за бродерия с много здрава игла) и носеше рокля, която бе сътворила преди няколко месеца — от няколко различни парчета зелен плат. Някои от тях бяха обикновен плат на ивици. Други бяха плетени на една кука. А трети бяха прозрачни. На нейния фон Адам изглеждаше прекалено консервативен, сякаш тя го отвличаше. С известно неудобство Блу беше принудена да признае поне пред себе си, че двамата изобщо не изглеждаха като двойка.

— Благодаря — отговори. А после бързо, преди да я напусне смелостта, попита: — Защо поиска номера ми?

Адам продължи да върви, но не отмести поглед. Изглеждаше срамежлив, докато не събра кураж да изрече:

— И защо да не го направя?

— Не ме разбирай погрешно — отговори Блу. Бузите й бяха започнали да поруменяват, но вече бе почнала разговора и нямаше връщане назад. — Просто знам, че според теб бих се обидила, но това не е така.

— Добре.

— Защото аз не съм красива. Или не в смисъла, който влагат в женската красота момчетата от „Алионби“.

— Аз ходя в „Алионби“ — рече Адам.

Но той не изглеждаше като да ходи в „Алионби“ така, както ходеха другите момчета от „Алионби“.

— И мисля, че си красива — допълни.

Когато изрече това, тя долови местния му акцент за първи път през този ден. От близкото дърво изписка птица кардинал. Топсайдерите на Адам се тътреха по тротоара. Блу се замисли върху онова, което й беше казал, а после се замисли още повече.

— Да бе — изрече накрая. Почувства се така, както когато бе прочела за първи път картичката, придружаваща цветята от него. Странно разтърсена. Сякаш неговите думи бяха изтъкали някаква нишка между тях и тя усети, че по някакъв начин трябва да разведри напрежението. — Но иначе благодаря. И аз мисля, че ти си красив.

Той се разсмя изненадано.

— Имам още един въпрос — продължи Блу. — Помниш ли последното нещо, което майка ми каза на Ганзи?

Тъжната му физиономия й даде да разбере, че помни, при това много добре.

— Така! — отсече Блу, пое си дълбоко дъх и продължи: — Тя каза, че няма да ви помогне. Но аз не съм казвала подобно нещо!

След като Адам й се беше обадил, тя бе надраскала набързо сама не особено конкретна карта до безименната църква, където беше седяла с Нийви в нощта преди Деня на свети Марко. Просто няколко успоредни линии, показващи главния път, няколко тънки линийки, обозначаващи пресечките, и накрая един квадрат, кръстен единствено „Църквата“.

Сега тя подаде на Адам тази своя карта — съвсем незабележима, надраскана върху смачкан лист от тетрадка. А после бръкна в чантата си и му връчи дневника на Ганзи.

Адам се закова на място. Намираща се на няколко крачки пред него, Блу зачака, докато той оглеждаше смръщено предметите в ръцете си. Хвана дневника много внимателно, като че ли бе много важен за него или може би защото беше важен за някого, който бе важен за него. Блу отчаяно искаше той да я уважава и да й има доверие, но от физиономията му в момента разбра, че не разполага с особено много време, за да постигне тези неща.

— Ганзи го беше забравил в „Нино“ — изрече бързо. — Имам предвид дневника. Знам, че трябваше да му го върна още на сеанса, но майка ми… е, видя я каква е. Но обикновено не е… не е такава. А и тогава не знаех какво да си мисля за вас. Но ето как стоят нещата. Бих искала да ме включите в тази работа, в онова, което търсите. Искам да кажа, че ако там наистина има нещо свръхестествено, бих искала да го видя. Това е.

— Защо? — бе единственото, което попита Адам.

С него очевидно нямаше никаква друга възможност освен самата истина, при това изречена колкото бе възможно по-просто и ясно. Нещо й подсказваше, че той не би приел нищо друго.

— Аз съм единственият член на моето семейство, който не е надарен с никаква ясновидска дарба — изрече. — Чу майка ми — аз просто улеснявам нещата за онези, които вече имат дарба. И затова, ако наистина съществува магия, бих искала да я видя. Поне веднъж!

— Ти си същата като Ганзи — каза Адам, но очевидно не го мислеше в лошия смисъл на думата. — Единственото, към което се стреми той, е да разбере, че всичко това е съвсем истинско.

А след това започна да обръща листа с картата във всички посоки. Блу почувства внезапно облекчение — не си бе давала сметка колко неподвижно бе стоял до този момент, докато не се бе раздвижил. И с това негово движение напрежението сякаш автоматично се изпари във въздуха.

— Това е карта към пътя на мър… към лей линията — поясни тя, сочейки драсканиците си. — Църквата се намира точно върху лей линията.

— Сигурна ли си?

Блу го дари с един изпепеляващ поглед и отсече:

— Виж какво, или ще ми повярваш, или не! Ти беше този, който ме покани днес. Помниш ли — „на изследователска експедиция“?

По лицето на Адам се разля широка усмивка — изражение, което беше толкова различно от обичайното му, че всичките му черти бяха принудени да се наместят, за да го изразят.

— Ти май нищо не правиш тихо, а?