Пророчеството на гарвана

Това, разбира се, не беше сериозна заплаха. Той не само че за нищо на света не би бутнал сестра си от подобна височина, но и нямаше право да лети без нея. Освен това, ако трябваше да бъде честен към себе си, въпреки няколкото урока още не беше станал особено добър в управлението на хеликоптер. Като че ли му липсваше много важната способност да се ориентира не само хоризонтално, но и вертикално, което често водеше до спорове, свързани с дърветата. Успокояваше се със съзнанието, че поне владееше успоредното паркиране.

— Купи ли подарък за рождения ден на мама? — попита Хелън.

— Да — отговори брат й. — Ще й поднеса себе си.

— Подаръкът, който никога не спира да дава — отбеляза Хелън.

А той отговори:

— Не мисля, че от по-малките деца се изисква да дават подаръци на родителите си. Аз съм зависим от тях, все пак. Нали това беше дефиницията на зависим, а?

— Ти? Зависим? — изсмя се сестра му. Смехът на Хелън беше като на анимационен герой: „Ха, ха, ха!“. Заплашителен, презрителен смях, който обикновено караше мъжете да подозират, че тъкмо те са неговият обект. — Не си бил зависим откакто навърши четири! Премина директно от детската градина към старец с огромно студио!

Ганзи махна небрежно с ръка. Сестра му много я биваше да преувеличава.

— А ти какво й купи? — попита на свой ред.

— Изненада е! — отговори надменно Хелън, бутвайки някакъв превключвател с розово лакирания си нокът. Розовото беше единственият капризен елемент по нея. Хелън беше красива по начин, по който бе красив един суперкомпютър — грациозен, елегантен, но изцяло практичен стил, пълно техническо оборудване от най-ново поколение, твърде скъп, за да бъде притежаван от мнозина.

— Значи е стъкло!

Майката на Ганзи колекционираше редки, ръчно рисувани стъклени чинии със същата маниакална страст, с която Ганзи колекционираше факти за Глендоуър. За него беше малко трудничко да види красота в една чиния извън предназначението й, но колекцията на майка му бе снимана за толкова много списания, а застраховката й беше по-голяма и от тази на баща му, така че тя очевидно не беше сама в страстта си.

— Не искам да те слушам! — отсече Хелън с ледена физиономия. А ти не си й купил нищичко!

— Не съм казал нищо, нали?

— Напротив! Нарече я просто „стъкло“!

— А какво трябваше да кажа? — възкликна сащисано той.

— Не всичките й чинии са стъклени. Тази, която открих сега, също не е стъклена.

— Значи няма да й хареса.

Изражението на Хелън премина от ледено към каменно. Вторачи се гневно в джипиеса на хеликоптера. На Ганзи дори не му се мислеше колко време е пропиляла сестра му, докато е издирвала не-стъклена чиния. Освен това никак не обичаше да вижда нито една от двете жени в семейството си разочаровани — това съсипваше всяка прекрасна вечеря.

Хелън продължаваше да мълчи, затова Ганзи започна да мисли за Блу. Нещо в нея го притесняваше, макар все още да не разбираше какво. Извади от джоба си едно листо мента, сложи го в устата си и се загледа в познатите пътища на Хенриета, които се виеха под тях. От въздуха завоите не изглеждаха толкова опасни, колкото от волана на камарото. Но какво й имаше на тази Блу? Адам изобщо не я подозираше, а той по принцип подозираше всички. От друга страна, няма съмнение, че бе хлътнал по нея. А това също бе непозната територия за Ганзи.

— Адам! — изрече той.

Никакъв отговор. Ганзи погледна през рамо. Адам бе свалил слушалките си на врата и се бе привел през Блу, сочейки й нещо през прозорчето. От местенето на седалката роклята на Блу се бе вдигнала донякъде и Ганзи видя дълъг, елегантен триъгълник от бедрото й. Ръката на Адам беше подпряна на няколко сантиметра от крака й, върху седалката, кокалчетата му — побелели от страха му от летене. Нямаше нищо особено интимно в начина, по който седяха, но нещо в тази сцена накара Ганзи да се почувства странно, като че ли бе чул някакво неприятно изявление, по-късно бе забравил конкретните думи, но не и начина, по който го бяха накарали да се почувства.

— Адам! — изкрещя Ганзи.

Приятелят му вдигна стреснато глава и го погледна. После побърза да си сложи слушалките. И изрече в тях:

— Свършихте ли с разговора за чиниите на майка ви?

— Напълно. Къде трябва да отидем този път? Мислех си, че може би е добре да се върнем в църквата, където записах гласа.

Адам му подаде смачкан лист хартия.

Ганзи приглади хартията и откри върху нея грубо надраскана карта.

— Какво е това?

— От Блу.

Ганзи се вторачи изпитателно в нея, опитвайки се да разбере дали тя печели нещо, като ги насочва в погрешна посока. Очите й дори не потрепнаха, издържайки погледа му. Той се обърна, разстла листа върху контролното табло пред себе си и отсече:

— Значи тук, Хелън!