Пророчеството на гарвана

Той протегна ръка към дневника. За един странен, свръхчувствителен миг осъзна колко строго следи тя всяко негово движение. Според него от вниманието й изобщо не убягна начинът, по който лявата му ръка се сключваше фамилиарно около кожените корици, как палецът и показалецът на дясната му ръка знаеха точно какъв натиск да окажат, за да придумат страниците да се разтворят там, където той искаше. Дневникът и Ганзи очевидно бяха стари познайници и той искаше тя да го разбере.

Това съм аз. Истинският аз.

Но нямаше желание да анализира причините за този свой импулс. Затова предпочете да се фокусира върху разлистването на дневника. Не му отне почти никакво време да открие търсената страница — карта на Съединените щати, прорязана от край до край с пресичащи се линии.

Прокара пръст по линията, който минаваше през градовете Ню Йорк и Вашингтон. Тази линия се пресичаше от втора, свързваща Бостън със Сейнт Луис. Третата минаваше хоризонтално през първите две, простирайки се от Вирджиния и Кентъки на запад. Винаги имаше нещо крайно удовлетворително в проследяването на тези линии, нещо, което извикваше в съзнанието спомени за търсачи на съкровища или детски рисунки.

— Това са трите основни линии — изрече Ганзи. — Онези, които имат значение.

— В какъв смисъл?

— Каква част от дневника си прочела?

— Ами… известна част. Доста. Всъщност по-голямата част.

Без по-нататъшен коментар той продължи:

— Онези, които имат значение във връзка с откриването на Глендоуър. Линията, която пресича Вирджиния, е същата, която ни свързва с Обединеното кралство. Великобритания.

Тя подбели очи достатъчно драматично, за да бъде забелязана само от периферното му зрение.

— Много добре знам какво означава Обединеното кралство. Държавната образователна система не е чак толкова лоша.

Ето че пак бе успял да я обиди, при това без изобщо да го съзнава. Затова веднага изрече:

— Разбира се, че не. За другите две линии съществуват много съобщения за странни явления, регистрирани по тях. От… паранормален характер. Полтъргайсти, черни кучета и други подобни.

Но в случая колебанието му се оказа излишно — Блу не му се изсмя.

— Майка ми нарисува наскоро този знак — каза. — Лей линиите. Както и Ний… една от жените в нашия дом. Но те нямат представа какво означава. Знаят само, че е много важна фигура. Точно затова исках да знам.

— А сега си ти! — подкани я Ронан.

— Ами аз… видях духа на Ганзи — отговори веднага тя. — Никога досега не бях виждала дух. По принцип не виждам подобни неща, но точно тогава видях. Попитах те за името ти и ти ми каза: „Ганзи. Това е всичко, което е“. Всъщност това е една от причините, поради която днес дойдох с вас.

Този отговор задоволи напълно Ганзи — в крайна сметка тя бе дъщеря на ясновидка, а освен това разказът й пасваше напълно на записа, който беше направил. Но въпреки това му се стори, че отговорът е само частичен.

— Къде го видя? — обади се пак Ронан.

— Докато си седях навън с една от моите полулели.

Това като че ли не задоволи напълно Ронан, защото той попита:

— А каква е другата й половина?

— За бога, Ронан! — намеси се Адам. — Достатъчно!

Настъпи един разтеглен момент на напрегната тишина, през която единственият звук, който се чуваше, бе воят на хеликоптера. Ганзи си даваше сметка, че всички чакат неговата присъда. Дали е повярвал на обяснението й, дали смята, че трябва да следват насоките й, дали й има доверие?

На записа беше нейният глас. И той като че ли нямаше голям избор. Онова, което си мислеше, но не искаше да го изрича пред Хелън, беше: Ти си прав, Ронан, нещо наистина започва. Мислеше си също така: Кажи ми какво мислиш за нея, Адам? Кажи ми защо й вярваш? Поне веднъж не ме карай да решавам сам! Защото не знам дали съм прав. Но онова, което изрече на глас, беше:

— Искам от този момент нататък всеки от вас да бъде напълно искрен с останалите. Край на игричките! И това не се отнася само до Блу. Касае всички нас!

Ронан изрече:

— Аз винаги съм прям.

Адам отговори:

— О, човече, това е най-голямата лъжа, която някога си казвал!

А Блу каза:

— Окей.

Ганзи подозираше, че нито един от тях не е напълно искрен в отговорите си, но поне им беше казал съвсем ясно какво иска от тях. Понякога единственото, на което можеше да се надява, бе да се запише, че е казал нещо.

Слушалките замлъкнаха. Адам, Блу и Ганзи се втренчиха напрегнато през прозорците. Под тях се простираше зеленина и още зеленина, всичко с размерите на играчки и чудновато от тази височина, детски конструктор, състоящ се от кадифени полета и дървета с размерите на броколи.

— Какво търсим? — обади се по едно време Хелън.

— Обичайното — отговори Ганзи.

— Какво означава „обичайното“? — попита Блу.

В повечето случаи „обичайното“ се оказваше десетки акри нищо, но Ганзи отговори: