Сага за Форсайтови

— Трябва да е вече доста възрастен — продължи унесено леля Джули. — Да видя… роди се, когато милият ти чичо живееше на Маунт стрийт; доста време преди да се преместят на Станхоп Гейт… през декември 47 — тъкмо преди Комуната108. Минал е петдесетте. Като си помисли човек! Такова хубаво бебе, така се гордеехме с него; най-голям от всички ви! — Леля Джули въздъхна и къдрица от не съвсем нейна коса се разпиля по челото й, като накара леля Естер да изтръпне. Соумс стана, усетил странно осъзнаване. Старата рана, нанесена на гордостта и самоуважението му, не беше още напълно зараснала. На идване насам мислеше, че може да заговори за своето неуредено положение… а ето какво излезе! Сепна се от първото напомняне на леля Джули, прочута с умението си да говори неуместни неща.

О, нима Соумс щял си ходи вече?

Соумс се усмихна някак отмъстително и каза:

— Да. Довиждане. Поздравете чичо Тимоти.

И като докосна хладно всяко от тия две чела с безброй бръчки, които сякаш полепваха по устните му в желание да бъдат изгладени с целувка, той си тръгна, изпратен от светнали погледи… Скъпият Соумс, колко мило беше, че намина днес, когато те не се чувстваха особено…

Измъчван от съжаления, Соумс слезе по стълбите, из които се носеше винаги приятен мирис на камфор, порто и дом, където не се допуска течение. Горките старици… Не бе дошъл с намерение да бъде нелюбезен към тях. Но щом излезе на улицата, ги забрави, погълнат отново от образа на Анет и от мисълта за проклетата паяжина, в която се бе заплел. Защо не свърши навремето и не се разведе, когато бе загинал оня нещастник Босини; тогава имаше предостатъчно основания да иска развод! Той сви към дома на сестра си Уинифред Дарти, на Грийн Стрийт, Мейфеър.109

Един светски човек напуска сцената

Това, че един светски човек, изложен като Монтегю Дарти на всички житейски повратности, живееше най-малко от дванайсет години в един и същи дом, би било твърде забележително, ако наемът, данъците и ремонтите на този дом не се заплащаха от тъста му. Чрез това просто, макар и скъпо струващо средство Джеймс Форсайт бе внесъл известна установеност в живота на дъщери и внуци. Един сигурен покрив над главата на такъв безсъвестен спортсмен като Дарти е, разбира се, неоценим. До събитията от последните няколко дни той се бе държал почти невероятно разумно през цялата година. Всъщност само получаваше половината печалби от кобилата на Джордж Форсайт, който се бе отдал непоправимо на надбягванията, за ужас на Роджър, вече стихнал в гроба. Маншетното копче, дъщеря на Мъченика от Пламналата риза и внучка на Жартиерата, беше дореста тригодишна кобилка, която по различни причини не бе се проявила още в истинската си форма. Щом се видя полусобственик на това многообещаващо животно, Дарти почувства как целия му идеализъм, стаен нейде у него както у всеки друг човек, надига глава и месеци наред го държи в тайно напрежение. Когато има някаква надежда, човек изведнъж изтрезнява; а надеждата на Дарти беше наистина много добра — три към едно за есенните състезания при общо съотношение двайсет и пет към едно. Старомодният рай беше проста работа в сравнение с тази надежда и Дарти заложи и последната си риза за дъщерята на Пламналата риза. И не само ризата си — много повече бе заложил той върху тази внучка на Жартиерата! На четиридесет и пет години — опасна възраст за Форсайтови, макар и не много различна от коя да е друга възраст за хора като Дарти, но все пак опасна и за тях — най-новото хрумване на Монтегю беше някаква танцьорка. Не беше дребно увлечение, но без пари, и то без много пари, можеше да остане само една въздушна любов, хвърчаща като фустите на танцьорката; а Дарти вечно нямаше пари и живееше само с изпросените или взети назаем от Уинифред, жена с характер, която го търпеше само защото беше баща на децата й и поради неугаснало възхищение към повяхващия му някогашен чар от Уордър Стрийт, който я бе покорил на младини. Уинифред, хората, от които можеше да вземе все още в заем, и загубите при комар и при надбягвания (удивително е как някои хора могат да печелят дори от загубите си!) бяха единствените му източници за прехрана; защото Джеймс, вече остарял, беше раздразнителен и мъчно достъпен, а Соумс беше направо недостъпен. Не бихме прекалили, ако кажем, че от месеци насам Дарти живееше само с надежди. Той не обичаше парите за самите тях и винаги бе презирал Форсайтови заради навика им да пестят, при все че се стараеше да го използва, колкото се може по-добре. Парите той обичаше само за това, което можеше да купи с тях — личните наслади.

— Никой истински спортсмен не се интересува от пари — казваше той, когато вземеше в заем сто лири, ако нямаше възможност да заеме петстотин. Монтегю Дарти беше наистина възхитителен. Беше, както казваше Джордж Форсайт, „несравним“.